Образът на Кони в съзнанието ѝ беше станал доста неразбираем. Вече не му се сърдеше. Всъщност дори се срамуваше от яда си към него. Да, наистина, изневерявал ѝ е, но и тя не се държеше като много мила съпруга. Когато се видяха за последно, тя дори не го погледна. Едва сега осъзнаваше, че тогава той бе дошъл да се сбогуват. Беше точно в нощта преди опита за ликвидиране на Хитлер: тя седеше до прозореца на жилището им, а Мартин спеше на леглото зад нея. Кони коленичи пред Бената и се опита да хване ръката ѝ. „Извинявай — започна той, — извинявай, че те оставях толкова задълго сама.“ Но Бената дръпна ръката си. „Обичам те“, каза Кони. А тя дори не извърна поглед към него.
В таксито на път за Еренхайм Елизабет, която вече беше за последна година в гимназията, спореше с майка си за политика. Аденауер, новият канцлер, според Елизабет с право прекратил денацификацията: та каква била ползата от нея, само превръщала германците отново в гневни националисти. Не, не е прав, настояваше Мариане: бързите резултати не могат да са по-важни от търсенето на справедливост.
Бената не участваше в този спор. Не играеше и на „асоциации“ с Мартин, Катарина и Фриц. Тя просто гледаше през прозореца към зелените поля, кравите, селата с червени покриви и острите планински върхове, които се издигаха зад тях като ред зъби на зейнала паст.
Стигнаха до фермата на Келерман, но отвън по нищо не личеше, че има празник. В последните години стопанството беше претърпяло своя собствена метаморфоза. Носеше се остра миризма от кочината, която Келерман беше построил наскоро, а в обора, където преди живееше Гилда, имаше нов, лъскав червен трактор. Под грижите на Аня градините изобилстваха с много повече от жизненонеобходимите картофи, зелки и моркови. Имаше грах, магданоз, праз, дори и малък храст цариградско грозде. Покрай оградата стърчаха ред слънчогледи и тромаво поклащаха тежките си глави. Когато Аня и момчетата ѝ се преместиха при хер Келерман като наематели, се бяха разбрали, вместо да плаща наем, тя да се грижи за градината. „Доста изгодно се оказа за хер Келерман това споразумение“, шегуваше се Елизабет.
Бената, Мариане и децата слязоха от колата и внимателно извадиха комплекта за сервиране, който Мариане беше купила: бял супник с дръжки — лъвски глави, и три плата с инкрустирани розови рози. Беше добавила и една нежна стъклена купа за пунш с позлата по ръба, която някога е била на бабата на Албрехт.
— Нищо от тези неща няма да им трябва — роптаеше Елизабет, докато ги сваляха. — Фрау Грабарек се съгласи само за да не те обиди.
— Стига си мърморила — сряза я Мариане и я изгледа така критично, че аргументите на момичето прозвучаха като чист егоизъм.
Не беше честно това. Бената разбираше какво иска да каже Елизабет: Аня би се притеснявала да използва прелестните вещи на Мариане. Тя не би искала да демонстрира превъзходство пред гостите си. Аня не обичаше да се самоизтъква, но Мариане не беше способна да проумее това.
— Guten Tag, guten Tag — поздрави ги нервно Аня.
Бената я целуна по двете бузи, както правеха високопоставените дами от обкръжението на Кони, и Аня се изчерви. За миг лицето ѝ се преобрази, стана съвсем срамежливо и момичешко. Бената стисна ръката ѝ.
— Поздравления, хер и фрау Келерман! — каза Мариане сияеща и вдигна високо купата. Те вече бяха съпруг и съпруга, бяха сключили брак сутринта в кметството. Сега бяха поканили гостите, за да отпразнуват. — Дай ни работа, да помогнем с нещо — продължи Мариане и постави купата на масата, където тя изглеждаше съвсем не на място.
— О, но вие сте така добре облечени.
— Глупости! Да не мислиш, че не можем да запретнем ръкави и да свършим някоя полезна работа?
Гостите започнаха да пристигат към четири часа, бяха обикновени хора от града и земеделци, облечени в строгите си сиви костюми, и приличаха на ято гълъби. Носеха ягодово сладко и восъчни свещи, месни рола, резени шунка и красиви торти. Бената познаваше тези хора. Все едно — боже опази! — точно в този момент я бяха върнали във Фрюлингхаузен, същото беше.