Гостите се бяха събрали на групички край масата в голямата гостна и пиеха бира, местно вино и от сливовия домашен шнапс на хер Келерман. Лицата им започнаха да се оживяват под маските на безразличие. Мъжете разхлабиха новите си полиестерни вратовръзки, свалиха саката и запалиха цигари. Толкова много мъже, събрани на едно място, все още бяха впечатляваща гледка. Дори и най-дълго отсъствалите вече се бяха прибрали от лагерите за военнопленници: бяха отслабнали, оплешивели, с празни погледи и безизразни лица. Бената се промъкваше сред хората в препълнените стаи, кимваше, промърморваше по някой поздрав, но по-скоро се стремеше да не показва чувствата си.
В трапезарията хер Фетцер, местният месар, извади цигулката си, засвири и веселата мелодия се разнесе из цялата стая. Макар и подпийнали, младите мъже останаха по местата си, събрани на малки групички, и потропваха нервно. Съпругите, сестрите и майките си приказваха, но през цялото време напрегнато ги държаха под око. Усещаше се как над всички е надвиснала някаква невидима беда. Кой ли щеше да започне да се държи разюздано? Кой ли щеше да направи нещо неприлично?
Мариане седеше в ъгъла до Хелмут Кресинг — най-новия от тези, които държеше да сватоса. Той беше приятел на Албрехт, вдовец, последната година от войната беше прекарал в Равенсбрюк заради участието си в съпротивителното движение. Горкият човек. С нищо не беше заслужил да го въвличат в това безумие. Бената нямаше никакво намерение да става негова жена, но нищо не ѝ пречеше да отиде и да поседи до него.
Докато Бената се опитваше да стигне до тях от другия край на помещението, един млад мъж я дръпна и я завъртя в доста буен танц. Йоханес Крайслер — той беше от лошите. Бената беше слушала за него: казваха, че нещо малко му хлопала дъската. Записал се в СА още като ученик и едва наскоро се беше завърнал от някакъв военнопленнически лагер в Сибир.
Слава на бога, че Мартин не се беше родил по-рано! Да, войната го беше уплашила, но не го беше покварила. Дори никога не беше марширувал с Хитлерюгенд. „Защо Хитлер е искал да води война?“, беше я питал наскоро с искрено озадачено и сериозно изражение.
От бясното въртене на танца с Йоханес ѝ се догади.
— Извинете ме, моля — каза му тя, но той я притисна още по-силно. — Наистина трябва да вървя.
Той обаче се ухили и я тласна към ъгъла така грубо, че Бената потръпна.
— Знам коя си — изсъска той в ухото ѝ. — Ти си жената на предателя. — Бената усещаше втвърдения му пенис, опрян в крака ѝ, и през панталоните. — Знам тайната ти.
Бената се сепна и вдигна глава към лицето му.
— Аха, видя ли? Не съм толкова глупав, колкото си мислиш.
— Нямам никакви тайни — заяви тя, но от тревога сърцето ѝ се сви.
— Вие, дамите от замъка, си въобразявате, че сте нещо повече от другите — каза той и се изсмя сухо. — Само че аз от километри подушвам разгонени кучки.
— Щом така ти харесва, въобразявай си — каза Бената вече по-спокойно. Сръга го силно в ребрата и успя да се отскубне от него, но вече не можеше просто така да отиде и да седне при Мариане и хер Кресинг. Трябваше ѝ време да се посъвземе.
Бената се промъкна между танцуващите и излезе в задния двор на къщата. Толкова грозен ѝ се стори. Спокойствието и изобилието напоследък бяха като тънко одеяло, постлано над купчина смърдящ тор. Нямаше невинни. Руският войник от гората отново изплува пред очите ѝ, отново чу нечовешкият крясък, който издаде, като го прободе, и свистенето на въздуха в раздраното му гърло. Това си беше нейната собствена купчина смърдящ тор.
Тя изправи рамене и вдигна кичурите коса, които се бяха разпилели по лицето ѝ. Над нея грееше луната, висока и ярка, и покриваше със сребриста пелерина младите жита. А въздухът беше хладен, наситен с мириса на рози и свине, и леко влажен.
Нещо се раздвижи и привлече погледа ѝ — при входа на обора имаше човешка фигура.
Не, фигурите бяха две, притиснати една към друга, сплели ръце, белееха се в тъмното — любовници, които бяха потърсили усамотение. Удивително, нима все още имаше такива неща? Гледката ѝ напомни за нейната любов. И за писмото, което беше прибрала в дървеното сандъче.
Без нея би се изгубила.
Петнайсета глава
Еренхайм, май 1950 г.
Аня следеше празненството от централното си място на масата, която Волфганг беше измайсторил с дъски от старата плевня. Имаше толкова много братовчеди, съседи и стари приятели на Керстен, които чакаха реда си да ѝ поднесат поздравленията си официално, макар и недодялано. Освен Мариане, Бената и децата, не беше дошъл никой от нейна страна. „Не може да нямаш някакви роднини — беше настоял преди сватбата Керстен. — Поне някоя леля или чичо? Или приятели от детството?“ Но Аня не се поддаде. „От семейството всички са мъртви. Приятелите се изгубиха. Но това е просто тържество — убеждаваше го тя. — Нали момчетата ми са с мен.“ Това, последното, не си го измисляше. То беше най-важното, първопричината за всичко останало. Тя сключваше този брак заради тях, макар че не беше виждала нито един от двамата, откакто започна тържеството. Волфганг сигурно е някъде навън, изул е твърдите си нови обувки и играе футбол с приятелите си от училище. А Анселм, срамежливият Анселм, вероятно се е скрил в стаята си и учи. Някой ден Волфганг щеше да поеме фермата. По старите германски закони тя се полагаше на първородния, Анселм, но той искаше да влезе в университет и да стане учен.