Отначало Бената се притесняваше да отговаря на писмата му. Още в училище изобщо не я биваше с думите и правописа. Но постепенно започна да ѝ се струва, че е проява на жестокост да не му отговаря. А тя харесваше Франц Мюлер. Липсваше ѝ мълчаливото му, но осезаемо присъствие в горите край замъка. Затова надви себе си и започна да му пише.
А се оказа, че това е много приятно занимание. Заради писмата започна да забелязва повече неща, да мисли повече, да открива интересното и комичното и в най-дребните неща. Пилците, които Мариане отглеждаше, се оказаха непресъхващ извор на забавни истории: цяло чудо беше, че изобщо оцеляваха под грижите ѝ! Дори се оказваше, че пакостите на Фриц и Мартин не са толкова дразнещи, когато пишеше за тях. Животът стана доста по-ведър и динамичен, откакто се появи причина да го наблюдава по-внимателно.
Всичко започна да се превръща в материал за писмата ѝ. Всичко, освен руснака.
Но той, разбира се, постоянно висеше между тях. Техният призрак. Мъжът, когото тя беше убила, а той беше заровил. За всички останали той не съществуваше. Просто беше изчезнал от лицето на земята. В онзи ден сред горите Франц беше видял най-грозната същност на Бената, но не я намрази. И това някак си я спаси от омразата ѝ към себе си.
От писмата си те научаваха все повече и повече един за друг. Франц беше най-големият син на дърводелец, който правел изящни шкафове, а и всякакви други мебели. Когато бил на деветнайсет, се оженил за дъщерята на съдружника на баща си, за да консолидират бизнеса. Тя била болнаво момиче, пет години по-възрастна от него. Родила им се една дъщеря, Клотилде, а съпругата му починала две години след раждането. Затова Франц и баща му отгледали момиченцето, което сега беше на единайсет, колкото Мартин. Зачислили го чак през 1942 година — вероятно защото е бил по-възрастен (когато започнала войната, бил вече на трийсет и пет), а и бил единствен собственик на семейната работилница. Но накрая го пратили с местната група запасняци. Какво е било там, къде е бил… за това той не пишеше. Но какво от това? Бената знаеше къде се беше озовал накрая: в замъка Лингенфелс да сече дърва.
След като го освободили от лагера за военнопленници, събрал отново малкото си семейство. Тяхното жилище било бомбардирано, работилницата — разрушена, но успял да намери стария хер Мюлер и Клотилде — живеели в някаква обща квартира, усойна, пренаселена с много съквартиранти. Затова си взели багажа и се преместили в Американската зона. Там имало повече възможности, а и Бената живеела наблизо.
В Момсен успял да намери работа като дърводелец. А защо не в Тьолинген?, беше го питала в едно от писмата си Бената. Върни се като свободен човек! Но Франц имал приятел, чийто братовчед притежавал своя работилница за ковчези в Момсен; там работата му била сигурна. „Ковчезите се търсят постоянно“, шегуваше се той. А и е близо до Тьолинген.
И така те продължиха да си пишат. Но сега вече бяха започнали и да се виждат. За последните две години Бената няколко пъти беше гостувала в жилището на Мюлер над работилницата за ковчези. Запозна се със стария хер Мюлер — кисел, неприятен човек, който говореше на сина си така, сякаш още беше на дванайсет (как изобщо го търпеше Франц?) — и с Клотилде — мило дете, само кожа и кости, с големи одухотворени тъмни очи. Тя явно наистина имаше нужда от майка, от жена, която да я научи как да прибира косата си на нещо повече от простичка плитка, как да гледа хората в очите, как да се грижи за домакинството. Седяха на набързо скованите мебели от останки от ковчезите и се черпеха с домашните курабии на Клотилде, които почти не ставаха за ядене. А Бената беше прекарала часове наред в мечти как би могла да подобри това положение.
Днес Франц и Бената бяха сами. Клотилде и дядо ѝ бяха тръгнали с влака на север при болнавата сестра на Франц.
Веднага щом влязоха в жилището, Бената се обърна и затъкна пръсти в колана му.
Но Франц пое ръката ѝ и я поднесе към устните си. Докато все още държеше ръцете ѝ, той я поведе заднешком към чисто новия диван — жълт, с твърди възглавници — под отворения прозорец. Бената издърпа ръката си и през смях попита:
— Какво правиш?
— Водя те до дивана, слагам те да седнеш. А сега ще ти направя и чаша чай.
— Но аз не искам чай… — опита да се възпротиви Бената. Хвана ръката му и се отпусна на дивана с цялата си тежест.
— Не, не, настоявам — каза той и се отскубна от нея. — Една дама заслужава чаша чай след такова дълго пътуване.
— О… дама! Колко мило. А как е господинът напоследък?
— Самотен — отвърна Франц, докато палеше котлона. — Чака с нетърпение Вашето идване.