— И нима сега държи още да чака? — дразнеше го Бената, примигваше кокетно и наблюдаваше как се изчервява. Не можеше да повярва: мъж на почти четирийсет и шест години, вдовец, войник, а толкова невинен? Когато беше с него, тя отново влизаше в ролята на кокетка и изкусителка, която преди време беше така характерна за нея. Изхлузи обувките си и сгъна крака под себе си на дивана.
— Как мина сватбата? — попита Франц, докато отмерваше чай и пълнеше цедката. Движенията му бяха така точни, така внимателни… Когато беше младо момиче, това сигурно щеше да я подразни, но сега го правеше още по-скъп за нея. Благодарение на тази негова деликатна грижовност тя се чувстваше в безопасност.
— Чудесно. Булката беше облякла сив костюм, а младоженецът се беше докарал с най-хубавата си баварска носия. — Тя се изсмя на глас, като си представи хер Келерман в къси панталони. — Но, да, наистина, хубава сватба беше. Аня изглеждаше щастлива… или поне личеше, че тайничко се радва.
Франц ѝ подаде чашата с димящия чай — беше от плътен бял порцелан, каквито вече можеха да се купят от всеки пазар, така различни от крехкия майсенски порцелан на Мариане. Щеше да ѝ домъчнява за тях, когато стане фрау Мюлер, за изяществото им, за полъха от отдавна изчезнал финес. Но вече не хранеше никакви илюзии — да, може и да се хранеше от прелестни съдове, но никога нямаше да стане истинска аристократка.
— Франц… — Бената спря крака му с ходилото си, тъкмо когато се канеше да отиде до печката за своята чаша чай. — Францл… — Много обичаше да го нарича така, това обръщение звучеше така детински, така неподходящо за този огромен мъж пред нея. — А ти кога ще ме направиш порядъчна жена? Търсил ли си самостоятелно жилище?
Лицето му се изопна и на мига ѝ се прииска да не беше го дразнила. Разбира се, Франц щеше да намери квартира веднага щом разполага с достатъчно пари. В това тя не се съмняваше. И тогава щяха да се оженят. Беше само въпрос на време.
— Още не — отвърна той с такава печал, все едно съобщаваше ужасна новина. — Съжалявам, ще мине още поне месец.
— Шшш… няма значение. Само те дразня. — Тя плъзна обутия си в копринен чорап крак още по-нагоре. — Но е време да спреш ти да ме дразниш.
Франц бавно се наведе, пое чашата от ръката ѝ и я постави на масата. Придърпа я да се изправи на крака. Тя се притисна към ребрата му, доволна, че гърдите ѝ отново се бяха закръглили в новия сутиен от бяла дантела: наистина оформяше чудесно деколтето ѝ. За пръв път отпреди войната си купуваше фино бельо. В него отново се чувстваше млада и възбудена от собствената си красота.
— Така е по-добре — промълви тя, почти опряла устни в неговите, докато разкопчаваше роклята си.
Още четири пъти правиха любов в онова денонощие. Все не им стигаше.
Бената открай време бе култивирала умението си да прелъстява — Кони не беше първи за нея и като съпруг се беше възползвал от опита ѝ. Преди него бяха Хайнрих Кьол и Карл Йозеф — симпатични, младолики селски момчета, с които беше тренирала с една-едничка цел — да придобие умения. Да, тя беше мечтателка, но не беше наивна. Много добре знаеше, че не умът ѝ ще я измъкне от Фрюлингхаузен. И затова се беше научила как точно да плъзва език по ръбчето на ухото на мъжа, как да отрива зърната си в гръдта му, игриво да напомня за съществуването им, докато ловко плъзга ръка по корема му към горния край на бедрата.
С Кони всичко това вървеше с разиграването на впечатляващата постановка, която толкова му харесваше. За мъж с опит — какъвто Кони Фледерман несъмнено имаше — беше доста странно, че тези прости игрички така го запленяваха. И тя се беше възползвала докрай от влиянието си върху него. Но ползата за нея беше единствено загадъчната му любов към нея — тя самата не изпитваше никакво удоволствие.
Но с Франц беше различно. Нямаше преструвки. След преживяното в Берлин никога не би повярвала, че ще поиска отново да има интимни отношения с когото и да било. Но въпреки всичко сега искаше. Искаше него. И когато бяха заедно, не изпитваше и капчица срам.
— Франц — поде тя, като се надигна на лакът в късния следобед на втория ден. Стомахът ѝ стържеше. Не бяха яли нищо, освен портокалите на Мариане и шоколад, а от сладкото главата ѝ се замайваше. — Хайде да отидем в „Луфнер“. Мисля, че мога да погълна поне пет шницела.
Франц се завъртя по гръб. Бяха се притиснали един в друг на тясното му легло — простичка мебел, в която той дори сам едва се побираше. На това нещо спеше той, баща му — на кушетката, а Клотилде — в спалнята. Жилището, което Бената си представяше като бъдеща госпожа Мюлер, беше доста по-голямо, с достатъчно място за всички и подходящ гардероб за Клотилде. Дълги часове беше прекарала в мечти за дома им.