— О, разбира се — отвърна Франц и с едно завъртане свали огромните си крака от леглото. — Както пожелае фрау Фледерман.
Докато Франц беше в банята, Бената написа набързо една бележчица, която смяташе да пъхне в чекмеджето, където той държеше бельото си. Не беше нещо особено — няколко наивни думи, надраскани на опаковъчна хартия: Обичам те, и рисунка на козел със сърчица вместо очи. Нямаше намерение да ровичка. Но изведнъж, още щом издърпа чекмеджето, видя вътре съвсем лични вещи — не само бельо, но и снимка в рамка на някаква жена, сигурно майка му (четвъртита челюст и царствено изражение, високо чело като неговото), друга снимка на Клотилде като бебе и цяла кутия с писмата от Бената. Под кутията обаче се подаваше друго писмо: беше нещо официално, писано на машина. Почти без да се замисля, тя го издърпа. Беше решението на местната комисия по денацификация, издадено през август 1946 година: „Категоризираме Франц Мюлер като престъпник от Група III: извършител на деяния с по-ниска обществена опасност, и като такъв той подлежи на съответните санкции“.
Принадлежността към Група III беше доста неприятно определение, по-сериозно беше от Митлойфер — така наречените „последователи“, към които повечето германци предпочитаха да смятат, че се числят. Но не беше толкова лошо, колкото Беластете — „отговорни“, имаха предвид „виновни“ (странна дума сама по себе си!). Така или иначе, бяха решили, че има вина. И категоризираните към Група III подлежаха на определени рестрикции: не можеха например да преподават, нито да заемат каквито и да било постове в политиката. Но защо Франц беше запазил писмото? През последната година, при управлението на Аденауер, тези категории нямаха почти никакво значение. Сега Германия водеше Студена война срещу Съветския съюз — това беше врагът отново, не нацистите.
— Извинявай — каза Франц, гласът му я стресна.
— За какво? — Бената така се стъписа, че се изчерви, а и още стискаше писмото.
— Трябваше да ти кажа.
— Да ми кажеш… какво? Че всички са виновни ли? — Франц не изглеждаше ядосан и това я успокои. — Не мислиш ли, че американците ни го показаха съвсем ясно?
Франц обаче остана все така сериозен.
— Ти така и не ме попита за войната.
— Че защо да те питам? — Бената тръгна към него. — Бил си запасняк. Пратили са те на изток. Бил си се срещу руснаците. Друго не ми е нужно да зная.
Франц мълчеше.
— Какво? Наистина не ми трябва да зная повече. — Някъде дълбоко в нея страхът, запечатан като в шушулка, се разпука, изсипа се, затрополя… — Трябва ли?
— Нямам представа, Бената… — въздъхна Франц. — Няма как да преценя какво трябва и какво не трябва да знаеш.
Бената се спря на метър от него и усети как разстоянието между тях зейва като адска бездна. Обхвана я паника. Не можеше да го загуби. Това нямаше да може да преживее.
— Познавам те такъв, какъвто си… — каза тя и го прегърна. — Само това ми трябва!
Франц се вцепени и извърна лице.
— Францл — примоли му се тя, — сега сме нови хора. Това е нашият втори живот.
Макар и само за миг, за един ужасяващ миг, той дори не трепна. След това бавничко, като че плуваше в лепкава течност, вдигна ръце, прегърна я и опря устни в косата ѝ. „Слава богу!“ Но макар да го притискаше в прегръдките си, Бената започна да усеща как миналото — онзи огромен, непознаваем континент от преживявания — се вклинява между тях с всичките си тъмни коварни гори и безплодни долини. Но тя изобщо не искаше да го изследва.
Когато се прибраха от бирарията „Луфнер“, някой отвори вратата отвътре.
— Татко! — провикна се Клотилде. А като видя, че баща ѝ не е сам в преддверието, очите ѝ първо се озариха, а после се ококориха.
— Какво е станало? — попита притеснен Франц. — Защо сте се прибрали по-рано? Случило ли се е нещо?
— Бербел е болна… е, не чак толкова болна, просто не се чувства добре и решихме да хванем ранния влак, за да я оставим да си почива. — Клотилде не сваляше очи от Бената.
— Нали помниш фрау Фледерман? — попита Франц, като се окопити.
— Фрау Фледерман — каза Клотилде и наведе учтиво глава, но после отново вдигна очи, погледна нея, после баща си, после пак нея.
— Затворете, става течение — провикна се отвътре старият хер Мюлер. — Купи ли месото за вечеря? — попита той, като влизаха. Беше приседнал на дивана, но не поглеждаше към вратата.