— Татко… — каза Франц, баща му леко се извърна и зърна Бената. Очите му се разтвориха широко, устата му зейна. — Нали помниш фрау Фледерман? — Франц сложи ръка на лакътя ѝ.
Хер Мюлер кимна, но не каза и дума.
— Не ставайте — каза Бената и тръгна към него с протегната ръка.
Старецът впи поглед в нея. Беше висок дори и на тази възраст, а по лицето му — и то беше почти като на Франц, е, не толкова красиво, нито толкова мило — премина цяла върволица от емоции: объркване, после яд, накрая подозрение. И тогава Бената се сети, че е оставила пътната си чанта на леглото на Франц, отворена. Дали старият Мюлер я е видял?
— Добре ли пътувахте? — попита припряно Бената.
За миг и старият хер Мюлер и Клотилде я гледаха втренчено.
— Фрау Фледерман също тъкмо тръгваше към гарата — прекъсна я Франц. Неговото лице пък беше станало огненочервено. — Ще я изпратя до гарата и на връщане ще взема месото.
Хер Мюлер кимна властно. В държанието му, а и във внезапната несигурност на Франц Бената прозря историята на живота им. Това беше деспотичният баща, заради когото Франц се беше оженил за болнаво момиче и беше станал дърводелец.
— Може ли да дойда и аз? — продума най-сетне Клотилде. — Моля ви.
— Не мисля… — започна Франц.
— Защо не? Чудесна идея — прекъсна го нежно Бената. — Тъкмо ще ни разкажеш всичко за пътуването ви.
— Моля…
— Добре — съгласи се Франц и наведе глава.
— Това ли е пътната ви чанта? — попита простодушно Клотилде, като сочеше към леглото.
— Благодаря — отвърна с равен глас Бената. — Оставихме я там за през деня, за да можем да се разходим из парка. Франц? — обърна се Бената към любовника си, а той със странното си държание приличаше повече на доста израснал хлапак. — Би ли ми я донесъл?
— А, да, разбира се. — С три огромни крачки Франц прекоси стаята.
Бената погледна Клотилде и се усмихна сърдечно.
Франц се върна при Бената с чантата в ръка.
— С фрау Фледерман сме сгодени — обяви той почти яростно и я хвана за ръката.
За миг всички те: и Бената, и хер Мюлер, и Клотилде, зяпнаха от изненада и впериха учудени погледи в него.
Първа успя да проговори Клотилде:
— Честито… — измърмори срамежливо тя.
— Благодаря. — Бената погледна Франц, озарена от широка усмивка, неспособна да проумее мащабите на собственото си щастие.
Осемнайсета глава
Еренхайм, юни 1950 г.
На снимката във вестника Аня изглеждаше изплашена, а Керстен — като надут от гордост глупак.
— Права беше — призна Керстен, огорчен. — По-добре щеше да е да не каним оня фотограф.
— Не, не… — излъга Аня. — Тези снимки така или иначе никой не ги гледа.
Беше минал вече месец и до момента като че ли наистина беше така.
Но Аня всяка нощ сънуваше кошмари. В тях тя не прекосяваше страната с бежанците, а беше малкото момиче в бащиния си дом. „Аня — казваше баща ѝ със строгия си носов глас, — не смятай, че можеш да промениш съдбата, това е суета.“ Тя се събуждаше, плувнала в пот, чак пухените ѝ завивки прогизваха. Веднъж видя собственото си мътно отражение в огледалото и се уплаши, че вижда призрак.
Брачният ѝ живот не се отличаваше много от този на наемателка. Тя отрано се досети какви са намеренията на Керстен, още докато плащаше наем. Не че Керстен флиртуваше… Пази боже! Плашещо е дори да си го представи човек, но беше грижовен. А и задълженията ѝ така или иначе бяха като на съпруга — да готви, да чисти, да му глади ризите… Затова, когато — без каквито и да е церемониалности — Керстен ѝ предложи брак, Аня изобщо не се изненада. И след като се беше съгласила, нямаше абсолютно никакъв смисъл да се съобразяват със старомодните традиционни представи за благоприличие. И двамата не бяха религиозни. Нито пък девствени. И за двамата този брачен съюз беше споразумение с чисто практически ползи. Керстен предпочиташе бързите, безмълвни схватки, лишени от каквато и да е романтика. Спяха в отделни стаи, но още от първите дни на годежа им той спазваше неизменен график за посещенията си: вторник и петък. Нито веднъж не кривна от него.
И това обясняваше факта, че още в началото на брака им тя установи, че несъмнено е бременна. Вече пет месеца, както потвърди и селският лекар, с не особено тактично удивление. „Хер Келерман със сигурност ще е доволен!“, ухили се той.
Но Аня изобщо не беше удивена. Отричането ѝ помагаше да си затваря очите достатъчно дълго, докато беше възможно, в края на краищата цикълът ѝ беше станал нередовен още в началото на войната, а ѝ беше убедена, че е прекалено стара да има деца. Междувременно коремът ѝ видимо се заобляше и постоянно усещаше глад. Бузите ѝ също бързо се наляха и поиздуха. Бременността ѝ вече беше доста напреднала и нямаше как да се отърве от нея.