Но тя все пак се опитваше. Караше каруцата по неравни поля с дълбоки коловози, катереше се по стълбата и скачаше от разни странни места, където кокошките се криеха да снасят яйца, започна редовно да пие горчиви чайове и си правеше горещи бани. Не съобщи новината на Керстен. Но бебето беше упорито. Беше се лепнало за нея като бодилче; представяше си го как стиска с малките си юмручета меката стена на утробата ѝ. Беше твърдо решило да оцелее. И когато най-сетне съобщи на Керстен, той беше много доволен, но и леко се засрами. Като се случеше да говори за това, избягваше да споменава думата „бременност“ и не промени с нищо ежедневния им живот, освен съпружеските „свиждания“, които веднага прекрати. Аня не каза на никого, остави тази работа на старите клюкари — Керстен и доктор Шренке.
Вечер Керстен обичаше да седи с нея в салона — неудобна, малка тъмна стая, в която нямаше нищо привлекателно, освен огъня в камината. Слушаха новините по радиото, а Керстен усърдно четеше Библията — нещо като наказание, което този мъж, който никога не беше влизал в църква, си беше наложил сам. Той четеше, а устните му се кривяха според формата на думите. Аня седеше до него в люлеещия се стол — сватбения му подарък — кърпеше чорапи и от време на време се заслушваше в новините.
Понякога Волфганг нахълтваше в малкия им пашкул да пита нещо за домашните си. За разлика от брат си, той беше много лош ученик. Превиваше се над учебниците като човек, който се пази от удари. По-абстрактните предмети му бяха особено трудни — онези мъглявите, но поучителни притчи от историята и ярките метафорични формулировки в литературата. Нямаше търпение да започне работа в стопанството и наистина обичаше обиколките с пастрока си; доставяше му удоволствие да се учи как да подрежда балите със сеното, кога да мие прасетата с маркуча и къде оградата трябва да се постегне. Дори не се дразнеше от придирчивостта на Керстен и взискателните му наставления. От идната есен щеше официално да стане чирак. И все пак Аня винаги се натъжаваше, като го видеше приведен над домашните.
Той беше нейната грешка — горкото дете, беше се родил по време, когато в света имаше място само за напиращата лошотия. Той беше плод на гладната ѝ утроба, изтормозена от дажбите; израсна с рядка и оскъдна кърма. Когато беше млада майка, тя нямаше време да се грижи за него. Малко след като проходи, той се разболя от скарлатина и за да го задържи в леглото, Аня го завърза с каишка за един от стълбците. Животът в стопанството на Керстен беше нейният опит да му се реваншира.
— Дойде нещо за теб — съобщи една вечер Керстен, докато седеше в креслото си; протегна ръка към нея: подаваше ѝ плик с надпис За Аня Келерман. Бебето в корема ѝ се разхълца.
— Благодаря — каза Аня, а сърцето ѝ заблъска неудържимо. Адресът на подателя ѝ беше непознат, някаква улица в Момсен, но името… Р. Брант… от него дъхът ѝ спря.
Аня седеше неподвижна, скована от страх, че Керстен ще я разпитва от кого е писмото. Развилнелите се химични вещества в утробата ѝ потушиха хълцането.
За щастие, Керстен съсредоточено четеше каталога със семената.
Аня продължи с кърпенето. Минутите се точеха. Страниците на списанието на Керстен шумоляха, а навън кравите, които наскоро се бяха отелили, мучаха жално за малките си. Оттатък пасбището, от обора, телетата им отвръщаха.
Най-после Аня реши, че е минало достатъчно време, извини се и излезе.
Затвори се в стаята си и чак тогава скъса плика. Вътре намери един тъничък лист за въздушна поща, на който с треперлив, но познат почерк пишеше:
Аня? Мисля, че те познах, греша ли?
Винаги твой,
Думите заплуваха пред очите ѝ. Опита се да се съсредоточи върху неравно нанесеното мастило, върху суетната елегантност на буквите „А“ и „М“ — някакъв уж древногермански шрифт, който се беше опитал да усвои. Явно след всичко това не се беше отказал от претенциозността си.
Откъде се беше появил? Изчезнал. Смята се за мъртъв. Това успя да намери за него в документацията на Червения кръст. „Мъртъв“, беше си помислила тогава. В края на краищата тя познаваше нравите във Вартегау. Познаваше и Райнер, или поне го беше познавала преди време.
Но ето го пак. Беше тук, на това листче, промъкваше се в живота ѝ.