„Истината винаги излиза наяве“, все повтаряше баща ѝ. Но поне досега, ако се съди по нейния опит, не беше точно така. Истината беше в Божиите ръце. Или по-скоро в ръцете на дявола. Самата дума истина ѝ се струваше някак отживяла. Къде се беше крила, когато властваха подчинението, гордостта и дългът?
Аня лежеше в леглото си и броеше редовете ситни цветенца по пердетата, за да потуши хаоса в съзнанието си. Но той не спираше да кипи. В главата ѝ хлопаха врати — отваряха се, затваряха се с трясък. Нахлуваше вонята на кал, която напролет се разтапя, стелеше се безкрайният празен хоризонт на изток. Въздухът трепереше от жестокостта на момчешките игри навън в студа. Бебешка ръчичка разсеяно подръпваше ухото ѝ. Но отвъд тези спомени изникваха други, по-нежни. Райнер — не като мъжа, когото за последно видя, а като момче, седнало на дивана с конска кожа в чакалнята в дома ѝ, да чака отрано застарелия му баща да излезе от кабинета, стиснал поредната торба с лекарства. Невръстният Райнер беше главата на семейството. Имаше тъмна коса и тъмни очи, краката му висяха от дивана, но беше отговорен син.
Тя рязко се изправи и отиде до бюрото. Трябваше да отговори. Ако на нещо се беше научила, то беше, че трябва да се действа. Налага се да се възправиш срещу трудностите, които се изпречат на пътя ти. Да седиш и да чакаш означаваше смърт.
Извади от чекмеджето на бюрото си лист за въздушната поща и написа:
Опасявам се, че грешите. Не познавам хора с имена Аня или Райнер Брант. Всичко добро.
Аня поседя един дълъг миг на бюрото, загледана в думите и в някога така милото и близко име Брант. После запечата плика и тръгна на пръсти по коридора към стаята, която момчетата деляха. Застана до вратата и се заслуша. Чуваше гласовете им отвътре — ниското мърморене на Анселм и по-забързания, по-разпален глас на Волфганг. Как ли ще приемат новината? Милите ѝ момчета, толкова малко беше направила за тях, а толкова много беше изисквала: безусловно доверие, безостатъчна амнезия, безрезервно опрощение.
Но изведнъж се разколеба. Както си стоеше в тъмното, в съзнанието ѝ се зароди друго намерение. Тя сама трябваше да понесе тази несигурност. Само нейна беше. Послуша ги още малко: искаше да даде възможност на красивата обвивка на този обикновен живот, който им беше създала — домашно, вечеря, домакински задължения, лягане — да подхрани смелостта ѝ.
А после с тихи бързи стъпки тръгна обратно по коридора.
Деветнайсета глава
Тьолинген, юни 1950 г.
Когато се звънна на вратата, Мариане беше засънувала сън. Приятен сън отпреди много, много време, от предишния ѝ живот: намира се в градината във Вайслау, под стария кестен, правят си пикник с децата, с кучетата, с Албрехт. И изведнъж цялата радост на тази сцена се изпари. Не беше във Вайслау, а в квартирата в Тьолинген. Планът им се беше провалил. Вайслау вече го нямаше. Албрехт беше мъртъв.
Мариане се изправи в леглото си. През прозорците струяха лъчите на късното следобедно слънце и осветяваха праха и неравностите от наслоения лак по паркета. Все още беше ден. Сега, когато не ходеше да помага в лагера, Мариане се хващаше, че задрямва по необичайно време, а после чете до късно вечер. Срамуваше се от това. Пусна крака на пода. Сигурно е Бената, ами да, разбира се, забравила си е ключа.
— Добре дошла у дома — поздрави Мариане, като отвори вратата; надяваше се да няма някоя издайническа следа от гънките на възглавницата по бузите ѝ. — Къде са ключовете ти?
— Съжалявам — изчерви се Бената. — Сигурно съм ги оставила на масата… или като бях у…
— Влизай, влизай — нареди Мариане. — Много е студено на площадката. Как е сестра ти?
— Сестра ми… — Бената сякаш се изненада. — А… да, добре е. Благодаря.
— Добре е, казваш… Мислех, че е болна.
— Е, колкото може да е добре един болен човек.
Мариане се вгледа внимателно в Бената. Тя беше — както доста често се случваше в последно време — в приповдигнато настроение. Всъщност този път изглеждаше дори превъзбудена. Нещо се беше случило. Та тя, дори когато се наложеше да прескочи умряла котка на тротоара, ужасът часове наред оставаше изписан по лицето ѝ.
— Хайде, сигурно си уморена от пътуването. Ела да пием кафе и да хапнеш сладкиш със стафиди — каза Мариане и тръгна към кухнята. — Децата го изядоха почти всичкия, но ги помолих да ти оставят малко.
Бената тръгна след нея.
— Иди да се измиеш, аз ще направя кафето — нареди Мариане, като че ли Бената беше едно от децата. И точно като послушна дъщеря Бената изпълни наставленията. — Мислех си… — започна Мариане веднага щом Бената се върна в кухнята, — че трябва да направим едно пътешествие, да заведем децата някъде, да им покажем Германия. Може първо да отидем в Берлин, да посетим Георг Бухер… Кони запознавал ли те е с него? Те двамата винаги са били добри приятели… А може би в Мюнхен, да видят „Мариенплац“ и „Асамкирхе“? Момчетата вече пораснаха доста, а какво знаят за страната си? Нищо, само лошо са видели.