— Добре — кимна Бената, докато бодеше с вилицата парчето сладкиш.
— Или… — продължаваше Мариане — може да посетим Хелмут Кресинг… Но… какво има? — Мариане беше видяла как се промени физиономията на Бената. — Наистина ли чак толкова не го харесваш?
— Не! Не, не… — Бената нервно шаваше в стола си. — Само дето… Виж, трябва да ти кажа нещо…
— Да, разбира се. — Мариане се облегна назад. — Толкова сериозна изглеждаш… Въпрос на живот и смърт е, нали? — разсмя се Мариане.
За нейна изненада обаче, Бената дори не се усмихна.
Тази нощ Мариане не можа да мигне. Опита се да си внуши, че е заради следобедната дрямка. Но разбира се, не това беше причината. Вестта на Бената пълзеше като мишка из съзнанието ѝ, нагризваше кабелите, препикаваше спомените ѝ, мърсеше ги с изпражненията си, предизвикваше гърмежи и искри. Бената Фледерман, съпругата на Мартин Константин Фледерман, смяташе да се омъжва повторно, и то за бивш нацист, за обикновен дърводелец, зачислен в Орпо — един господ знае с колко кръв са изцапани ръцете му.
В представите на Мариане той беше същият човек, който донесе на ръце Бената от гората в онази сутрин: огромен мъж, понесъл на ръце крехко дете, целият в кръв. Като чудовището от приказките. Тя така и не разбра какво се беше случило в онази сутрин. Бената се измъкнала от замъка, за да предупреди хер Мюлер, че руснаците лагеруват пред обора, и някой я нападнал. Тя пробола нападателя си с нож. Той побягнал. Хер Мюлер я намерил и я донесъл в замъка. Това беше смотолевената версия, която Бената изрецитира. Но Мариане така и не повярва. На следващия ден руснаците бяха дошли да търсят своя човек, изчезнал бил. Мариане нищо не казваше, но — разбира се — се чудеше какво точно е станало. Не можеше да си представи как Бената — това крехко същество с пилешки мозък — би могла да прободе когото и да било. Не, Мариане беше сигурна, че хер Мюлер го е убил. Може би за да защити Бената, а може би не. Та какво значение има поредното убийство за човек, който е участвал в акциите в Люблин? С право беше накарала Питърман да го премести. Само дето беше закъсняла.
И ето, той ненадейно се завърна. Но този път не беше на безопасно разстояние, а направо скочи в малката лодка, която тя се опитваше да направлява из бурното море и която наричаше свое семейство. Явно през всичките тези години беше плувал край тях, под повърхността. Отвратителна постъпка… коварство.
„Предадох те, Кони“, мислеше си Мариане. Да, мелодраматично звучеше. Но беше истина. „Грижи се за съпругата ми“, беше ѝ заръчал Кони. „Наглеждай сина ми.“ А другото — „Не ѝ позволявай да се омъжи за нацистка свиня. Не допускай убиец да заеме мястото ми…“ — то се подразбираше.
Мариане се извъртя и опря крака на пода, пресегна се за халата си, наметна го и се запъти към кухнята. Но там я чакаше нова изненада: изпод вратата на кухнята се процеждаше светлина — бледите зеленикави отблясъци на луминесцентната лампа. За миг се поколеба… Ами ако Бената е там? Мисълта, че това може да ѝ попречи да влезе в собствената си кухня, я зареди с подобаваща доза адреналин.
Влетя през вратата, сбърчила мрачно вежди, готова за битка, но се сблъска с неочаквана гледка: Мартин седеше на масата и четеше.
— Танте Мариане! — възкликна детето виновно.
Като видя изражението ѝ, лицето му се преобрази. Милият Мартин, горкият Мартин, това добро дете… Мариане се опита да се усмихне и да изличи от лицето си онзи гняв, който сигурно беше видял.
— Какво правиш тук по това време? Утре си на училище.
— Не можах да заспя — отвърна простодушно детето и Мариане осъзна, че не му се случваше за пръв път.
— Пи ли мляко? Топло мляко? — Мариане отиде до малкия хладилник и извади бутилката. — Винаги помага.
Той поклати глава.
Мариане сипа повечко — да има и за двамата — в една тенджера и я сложи на котлона.
— Какво четеш?
— Карл Май. — Мартин вдигна книгата: беше нейното старо издание на „Винету“ — напуканата кожена подвързия и поизтритите златни инкрустации ѝ бяха така мили и познати, като стар приятел. — Фриц ми я даде.