— Харесва ли ти?
— Страшно много.
Мариане изведнъж усети колко много обича това дете. Та той приличаше на нея повече от собствения ѝ син, който беше обявил книгата за нереалистична и глуповата.
— Беше ми любима и на мен.
Умълчаха се. Млякото вреше на печката, а лампата цъкаше над главите им.
— Щастлив си тук, нали, Мартин? — попита след малко Мариане. — Искам да кажа… харесва ти да живееш с нас тук, нали? Всички заедно, ти, майка ти и моето семейство…
— Да, разбира се. — Този въпрос явно го изненада.
— И не ти се иска… — Мариане свали млякото от котлона, сложи две чаши с чинийки на кухненския плот. — … Не ти се иска майка ти да се омъжи повторно и да живееш някъде другаде с пастрок, нали?
По детското му личице започнаха да се струпват тъмните облаци на недоумението. Мариане веднага съжали, че го пита такива неща.
— Не. Защо… Ти искаш ли ние с мама да живеем отделно?
— О, не! Не, не! — възкликна Мариане и за малко не се опари с млякото. — Ни най-малко. Просто се чудех какво мислиш за тази възможност.
Мариане се вгледа в лицето му, вече поразително красиво. Мартин обаче извърна очи — искаше да се освободи от настойчивия ѝ поглед.
— Мартин… — продължи сериозно Мариане. — Нали знаеш, че баща ти би искал да сте с нас…?
Когато се събуди няколко часа по-късно, Мариане беше и гладна, и изпълнена с решителност. Беше почти осем сутринта, Фриц и Мартин вече бяха отишли на училище. Бената седеше като вцепенена на кухненската маса и шиеше една от онези противни парцалени кукли — последното ѝ хоби. Когато Мариане влезе, тя вдигна очи от ръкоделието си: беше бледа, а очите ѝ — надути от плач.
— Мариане… — започна тя. — Съжалявам, че не ти казах по-рано… не можах да спя… Виж, аз…
— Остави — прекъсна я Мариане. — Не мога да ти дам благословията си да се омъжиш за хер Мюлер. Много мислих и… не е редно.
Бената я загледа жално.
— Защо? Защото е бил нацист ли? Та всеки е бил нацист. Той е добър човек…
— Защото не е редно да се омъжиш за човек, който е работил за всичко онова, срещу което се бореше съпругът ти, при това с цената на живота си! — Мариане и сама усещаше остротата на гласа си.
Бената заплака. Толкова разстроена беше, че изглеждаше като малко, крехко момиченце. Мариане се почувства остаряла. И какво сега? Тя беше непоклатимата, безчувствена стена, която разделя тази ранима приказна принцеса от щастието ѝ, така ли?
— Знаеш ли изобщо какво е правил през войната? — попита Мариане. — Говорили ли сте за това?
Бената изтри очи.
— Не зная. И не ме интересува.
— Бил е в Орпо. Поне това знаеш, нали? — настояваше Мариане. — Но знаеш ли какво са правили там, на Изток?
Бената стана припряно и отиде до прозореца. Когато отново се обърна, лицето ѝ беше озарено от непознато безразсъдство.
— Никога ли не ти се е искало да приключиш с това, Мариане? Да го оставиш зад гърба си? Нямам никакво желание да зная какво са правили. Нямам никакво желание вечно да гледам назад. Това време беше ужасно. Но сега е минало!
Мариане я загледа втренчено. Та това беше толкова егоистично, толкова жалко! Кръвта на Мариане кипна. Бената винаги се грижеше само за своите интереси, стремеше се да осигури само собственото си благоденствие.
— Ти какво? Да не мислиш, че миналото е като някоя от твоите кукли? Че можеш просто ей така… да я разпориш и да я съшиеш наново. Та ти си съпруга на герой! На човек, който умря, за да не е чак толкова ужасно това минало! Не мислиш ли, че му дължиш поне малко уважение?
Бената заплака вече съвсем без задръжки. Раменете ѝ се тресяха, от гърлото ѝ се изтръгваха грозни, задавени стонове.
— Прави каквото искаш — въздъхна накрая Мариане. — Но няма да ти позволя да въвлечеш и Мартин в това.
Като чу тези думи, Бената вдигна глава. Бръкна в джоба си, извади кърпа и издуха носа си.
— Обмисли го — продължи Мариане вече с по-мек глас. — Лесно е да се подведеш…
Но Бената я прекъсна:
— Жестока си, Мариане. Кони все така казваше, но аз не разбирах защо. — Бената я погледна право в очите. — Сега разбирам.
Болката от тези думи пулсираше цял ден и не ѝ даваше мира. Кога би могъл Кони да каже такова нещо? Та това беше предателство. Строга — да, можеше да си го представи да я определя така. Праволинейна, дори корава. Но не и жестока. Тази дума пробождаше сърцето ѝ като отровна стрела.
Вечерта, когато дъщеря ѝ дойде да ѝ пожелае лека нощ, Мариане я попита: