— Катарина, мислиш ли, че съм жестока?
Тъмните очи на детето запремигаха от изненада. Майка ѝ нямаше навика да задава такива въпроси.
— „Жестока“ ли? — повтори момичето. Думата я беше стъписала. Да, тя беше истинска Фон Лингенфелс. — Не, разбира се? Защо питаш?
Мариане въздъхна.
— Е, сигурно всички сме жестоки понякога, въпреки че не го искаме.
— Но не и ти. — Отговорът на Катарина прозвуча така искрено, че Мариане се усмихна.
— Дори и аз. — Мариане прегърна дъщеря си и опря лице в бузата ѝ. Въпреки всичко, тя все още беше просто дете. Мариане жадуваше да чуе успокоителни думи от някой възрастен. Реши да попита Аня следващия път, като се видят.
Двайсета глава
Еренхайм, юни 1950 г.
Следващата събота Аня получи още едно писмо. Този път обаче не дойде по пощата, а го донесе фрау Мецгер, жената, която им носеше сиренето.
— От… мъж е… — съобщи фрау Мецгер с кокетна усмивка, докато вадеше смачкания плик от чантата си. — Миналата седмица дойде на пазара.
Аня зяпна.
— Е? — ухили се Мецгер. — Няма ли да го отвориш? А може би вече знаеш от кого е, а? — Намигна ѝ.
— Ами! Не. Откъде да знам…
— Аха! — Фрау Мецгер въздъхна, видимо разочарована. — Не изглеждаше добре. Наскоро се е завърнал от Изток.
— Хм… — Аня се намръщи, почти правдиво имитираше объркване. — Много благодаря.
Този път нямаше обратен адрес.
Прощавам ти. Направила си това, което си сметнала, че е най-добро. Но с мен още не си приключила.
Писмото, ако можеше да се нарече така, беше увито около снимка: млад мъж и млада жена, облечени официално, един до друг, в подножието на помпозно стълбище. Вятърът раздухваше косите на жената и издуваше полата ѝ. Мъжът гледаше настрани, а жената се усмихваше храбро — усмивка, колкото несигурна, толкова и пряма.
И Аня се пренесе там: вятърът вееше покрай ушите ѝ, обувките — най-хубавите ѝ — ужасно стискаха при пръстите, а от чувството, че се случва нещо много важно, колкото и да е необяснимо, ѝ се гадеше. Беше като човек, който скача от самолет и очаква да усети лекотата от това, че се движи по неизменна траектория. Все едно си спомняше героиня от книга, която беше чела в младостта си.
Аня остави снимката. Навън се жълтееше следобедното слънце, а по вятъра се носеха изсъхнали семенца от липи. Беше време да приготви кафе за Керстен и да изпрати Волфганг на полето да му го занесе. Край пасището кравите родилки още блееха от жалост за отнетите си теленца. Още не можеха да ги прежалят.
На следващия ден Аня се приготви за път, беше решила да отиде да намери адреса от плика на първото писмо. Трябваше да пътува с автобус, с влак и дълго да върви пеша. Тя заръча на Инге, домашната помощница, да приготви вечерята, следобедното кафе, да измие съдовете, да обере краставиците и да оплеви градината… и потегли.
Пътуването беше тежко за бременна жена в шестия месец. От жегата, подутите ѝ крака и острата болка, която от време на време плъзваше по гръбнака ѝ, Аня нямаше много време за мислене по пътя. Затова, когато пристигна на улица „Мауер“ 19, едва не изпадна в шок. Мястото беше реално, с истински прозорци, с истинска врата. Имаше звънец отвън и списък с имена до него: в къщата живееха много наематели. Намираше се в мърляв квартал, вмирисан на урина и зелева супа.
Както си стоеше пред входа, вратата се отвори и отвътре изскочи възрастен мъж. Не беше Райнер, но определено беше човек, преживял доста тежки времена. Огледа я със свъсен поглед, изпълнен със сляпо презрение.
— Ха! Не ти харесва май? Иска ти се нещо по-така…
Трябваше ѝ време да осъзнае, че я е взел за бъдещ наемател. Аня поизправи рамене и се качи на стълбището. Отвътре се показа възгрубичка жена.
— Тук не се допускат деца — тросна се тя, загледана право в корема на Аня.
— Не, не… аз не търся квартира — заобяснява Аня. — Търся един човек…
Жената още повече се намръщи. Имаше дребни, пронизителни очички.
— Аз да не съм „Бюро справки“! — излая тя.
— Търся един мъж… — Аня измъкна плика с адреса и ѝ го показа.
— Нещо лично, а?
Аня се изчерви.
— Не, не е… — започна тя, но се отказа. Какво значение имаше? — Да, лично е. Райнер Брант.
Жената се загледа за миг в плика, но не можеше да се разбере дали разпознава името. Райнер винаги е умеел да се промъква незабелязано: нито в лицето му, нито в маниерите имаше нещо отличително.
— Тук вече не живее човек с такова име.
— Остави ли ви адрес, където могат да го намерят? — попита Аня.