Жената кимна накриво.
— Че за какво да ми оставя? Хайде, омитайте се оттук. — Жената поклати глава, после продължи, но вече с по-мек тон: — И да го намерите, няма голяма полза.
И така, Аня беше принудена да чака Райнер да се появи. Върна се към ежедневния си живот, но мислите ѝ все бяха другаде и изпълняваше задълженията си небрежно. Поряза се, докато вадеше костилките от черешите, изгори картофите, които вареше, забрави едно от ведрата мляко и то се вкисна в обора.
— Добре ли си? — попита Инге.
— Като забременееш и се докараш до шестия месец, ще видиш — отвърна Аня малко по-остро, отколкото ѝ се искаше.
Удобно извинение беше това. Времето минаваше и с всяка седмица тя ставаше все по-раздразнителна. Почти всеки ден се изкушаваше да сподели с Волфганг и Анселм, но успяваше да се сдържи. Анселм беше напълно погълнат от ученето, а Волфганг по цял ден беше с Керстен, подготвяха жътвата и хранеха добитъка.
А Керстен нищо не забелязваше. Беше внимателен с нея, но все се срамуваше — никога не гледаше право към нея, хвърляше ѝ крадешком коси погледи. Вечер, в техния половин час, демонстративно ѝ пускаше радиото, помагаше ѝ да седне в креслото. Ако не беше толкова разсеяна, това сигурно би я влудявало. Но в състоянието, в което се намираше, тя почти не забелязваше усърдните му грижи.
А Райнер ѝ се привиждаше навсякъде: как стои пред пекарната, как кара новия бляскав комбайн на хер Дармлер, как идва по пътя откъм града. Всеки път, когато кучето се разлайваше, Аня беше сигурна, че е той. Какво би му казала, когато пристигне? В главата ѝ се въртяха хиляди мисли, но същевременно нямаше и представа как да реагира. Представяше си жилавата му кльощава фигура, нервността в очите му, когато я поглеждаше през рамо, стиснатата му челюст, когато се захващаше с някаква неприятна задача. Но за нея той беше просто тяло, обезобразено, с отмити контури, което — оплетено сред погрешните ѝ решения — се люшка из съзнанието ѝ като сред гъсти валма от водорасли.
Един ден Мариане дойде на гости, носеше цяла кошница кифлички от пекарната на Белерман. Аня все още се притесняваше да я посреща като госпожа Келерман, да е стопанката на дома, а не наемател. Засрами се от безпорядъка в кухнята и от омачканата си рокля. Аня гледаше познатото лице на приятелката си и се чувстваше потисната от собствените си тайни. Ех, тази мила, трудна Мариане, тя от самото начало беше така щедра. Прибра Аня и момчетата без колебания, без въпроси, и нито веднъж не погледна назад. Тази благословия се беше превърнала в бреме. И всеки миг щеше да се взриви в лицето ѝ.
Опасната ситуация караше Аня да се държи с Мариане като с официален гост. Извади драгоценните запаси на Керстен — курабийките в метална кутия — и ги подреди красиво в чиния.
— О, моля те, не ме карай да се чувствам като височайша гостенка. — Самата Мариане изглеждаше доста разсеяна. — Трябва да те питам нещо — изломоти тя, а сърцето на Аня заби лудо. — Случвало ли се е да смяташ, че съм жестока?
Аня едва не се разсмя.
— Никога.
Мариане въздъхна.
— Защо питаш?
Мариане извърна лице от прозореца, през който дълго се беше взирала.
— Знаеше ли, че Бената е поддържала връзка с хер Мюлер? Онзи затворник. Помниш ли го?
Хер Мюлер. Образът му изплува в съзнанието на Аня. Онзи висок мъж с четвъртита челюст и бледи очи. Видя го такъв, какъвто беше в онази сутрин с руснаците в двора, когато донесе Бената: мъж със заключено лице, което не издава нищо, освен несигурност. И той като нея беше страж пред бездна от тайни.
Мариане чакаше.
— Помня го. Защо? — попита тя и погледна през прозореца. Нямаше никого на двора. Тези постоянни проверки се бяха превърнали в нервен тик.
— Явно се е срещала с него през всичкото това време… Писали са си, виждали са се… Той живее наблизо… в Момсен! И тя си е въобразила, че го обича! — Мариане млъкна. — А аз никога не чух и дума за това. През всичкото това време.
Аня сипа чаша кафе и го сложи пред Мариане. За нея новината беше изненадваща, но не чак толкова възмутителна. По онова време се случваше да се чуди дали няма нещо помежду им. Но не беше предполагала, че тайната им авантюра може да премине от онзи живот в този. Бената, за разлика от затворника, не беше страж на тайни.
— Кога ти каза за това?
— Едва миналата седмица. И то така, сякаш трябваше да се зарадвам! — Мариане сведе поглед към кафето си, а после вдигна очи към Аня: — И на теб ли не е казвала?
Аня поклати глава.
— Значи е лъгала през цялото време!
Аня се поколеба за миг.