— Е, не е лъгала… просто не е споделила истината с нас.
Мариане се намръщи.
— Прикривала е действията си. Нима това е различно?
Аня се засуети да мие съдовете, все едно ѝ беше безразлично.
— Същото е като снимка, на която лицата са заличени. Това, което виждаш, е истина, просто не е цялата истина.
— Но кои са хората без лица? — Мариане губеше търпение. — Как можеш да познаваш един човек, ако не виждаш лицето му?
Когато Райнер най-сетне дойде, беше вече средата на юли и времето беше горещо. Аня седеше на сянка под кестена и белеше грах. Потта се стичаше по нея, бедрата ѝ бяха станали лепкави. Жегата се разливаше от варосаните стени на обора като пулсиращи, безредни, хлъзгави вълни.
Когато Аня го забеляза, той вече беше насред двора. Толкова пъти си беше представяла този момент, че когато се случи в действителност, ѝ се стори странно вял. Една-единствена приливна вълна от адреналин се разля по вените ѝ, а след нея я завладя странно облекчение.
Ясно се виждаше, че той не е добре. Беше много по-слаб от когато и да било и накуцваше. Лицето му беше като восъчно, под очите му зееха тъмни бездни. Трудно му беше дори да диша.
Като стигна на около три-четири метра от нея, той спря.
Аня се вгледа в него и видя един непознат. Не някого, когото е обичала, не някого, когото е мразела. Просто човек, когото вече не познава. Да, това беше малко плашещо, но беше съвсем просто.
Мина доста време и никой от тях не обелваше и дума. Дишането му се чуваше ясно, чуваше се дори жуженето на пчелите в клоните и нежният шепот на листата.
Райнер се загледа в издутия ѝ корем. Аня го покри с ръка.
— Какво искаш? — попита тя.
Райнер извади мърляв парцал от джоба на още по-мръсното си сетре — доста дебело за това време — забърса потта от челото си и стисна очи. Изглеждаше като човек, който веднага трябва да легне. Изглеждаше като смъртник.
И някак ненадейно, след като толкова дълги часове беше тръпнала от ужаса, че този момент ще дойде, Аня усети, че знае как да постъпи.
Той отново отвори очи и я погледна.
— С Аня Келерман ли разговарям, или с Аня Брант?
Двайсет и първа глава
Момсен, юли 1950 г.
Още преди Бената да се събуди, Мариане стана, излезе и тръгна с влака към Момсен, за да се срещне с Франц Мюлер.
Макар често да беше минавала по този път, пейзажът все ѝ се струваше чужд. Назъбените планини и равните зелени низини, нашарени с крави, кръпките от тъмни гори и сламени къщурки ѝ изглеждаха като пейзаж от приказка — неузнаваеми, сенчести, загадъчни. Така различни бяха от откритите, обширни земеделски земи на Вайслау. Как ѝ липсваха те, дори и сега. Тези плоски равнини на Северна Силезия… в тях нищо не можеше да остане скрито — нито армии, нито посетители, нито промените във времето, всичко се виждаше от километри. И тази яснота, тази предвидимост ѝ вдъхваха спокойствие и сигурност.
Имаше една кратка отсечка от пътя, където река Изер течеше успоредно на релсите. Реката се спускаше — бърза и бледа — от високите планини, а и явно съдържаше някакъв минерал, който ѝ придаваше наситен, чак неестествен бяло-зелен цвят. Коварна беше тя за Мариане, от нея се носеше острият дъх на злото. Тук бяха разпръснали праха на Рибентроп, Кайтел и Фрик — архитектите на нацисткия терор. Кой беше взел това решение? Дали просто случайно бяха наредили така на някой от бездушните като машини служители на правителството? Дали те самите така бяха пожелали? Дали реката не носеше някаква символична енергия, която тези хора са почувствали? А там, в далечината, се издигаха високите планински зъбери.
Когато Мариане за пръв път пристигна тук в края на войната, по бреговете на реката имаше насип от прясна пръст. Още щом навлязоха в Момсен с каруцата на Керстен Келерман, тя видя мъже и жени да ровят из насипа, да го разкопават.
„Какво правят тези хора?“, беше попитала тя Келерман.
„Търсят своите.“ Лицето му беше непроницаемо.
Това били гробовете на хиляди бежанци, беше обяснил после хер Келерман, дотук бяха стигнали всички онези пречупени хора, събрани откъде ли не — затворници от концентрационните лагери, отведени на запад. Но защо? По каква причина? По онова време войната все едно беше приключила. Вече никой не се заблуждаваше. Но въпреки всичко есесовците повели тези клетници, карали ги да вървят до пълно изтощение и след това, който падне, го застрелвали. Затова мъртвите лежали тук, докато хората от града не ги погребали под насипа рохка пръст. А след капитулацията някои от братята и бащите, приятелите и братовчедите дошли да търсят останките на близките си. Мариане никога нямаше да забрави тази гледка.