Но хората от града продължаваха да се занимават с ежедневната си работа, като че ли това изобщо не се беше случвало. Ловяха риба и перяха в реката, разхождаха се вечер по брега. Никой не споменаваше затворниците, въпреки че ги бяха виждали как ходят край реката, препъват се, падат, умират. Никой не беше белязал с надгробен знак костите им.
На гарата в Момсен Мариане слезе. Дълго беше набирала твърдост за тази среща, а сега, когато действително беше тук, ръцете ѝ лепнеха от студена пот, а лицето ѝ гореше. Най-добре да не се бави, да приключи с това колкото може по-бързо. Децата ще се чудят къде е, а като ги оставиш сами, е съвсем сигурно, че ще забравят за домашните. Фриц непременно ще се забърка в някоя беля… а по отношение на дисциплината, на Бената не може да се разчита повече, отколкото на тях.
Отначало Мариане смяташе да сподели плана си с Аня, но нещо я беше спряло. Аня изглеждаше изненадана от новината за авантюрата на Бената, но не беше особено потресена. Явно не споделяше дълбокото възмущение на Мариане и в крайна сметка не беше длъжна. Тя никога не се беше запознавала с Кони, а и животът на нейния съпруг като участник в съпротивителното движение все така тънеше в неяснота. Аня ставаше особено мълчалива всеки път, когато се отвори дума за това. Мариане подозираше, че са имали трагични моменти, които са надживели брака им. А тя беше твърдо убедена, че не бива да се рови — та какъв смисъл има да отваря едва-що зараснали рани. Затова реши да я остави на мира, макар дълбоко в себе си да беше разочарована от безразличието на Аня. Откакто се омъжи за Келерман, вече не бяха толкова близки. Но за разлика от Франц Мюлер, Керстен Келерман поне беше добър човек.
Вече цял месец мина, откакто Бената съобщи за годежа си, и в дома им цареше неприятна скованост. Мариане и Бената се разминаваха машинално и разменяха резервирани, учтиви фрази само когато наистина се налагаше. Но за щастие, децата бяха прекалено погълнати в собствените си занимания и не забелязаха охладняването. Мартин и Фриц скоро щяха да заживеят в пансиона към училището, в което Елизабет и Катарина вече учеха, затова по цял ден се скитаха из хълмовете и полята на Тьолинген и се радваха на лятната ваканция.
Но ледената тишина в дома им не можеше да продължава вечно. Колкото и да беше ядосана, Мариане обичаше приятелката си. Бената се нуждаеше от защита. Тя беше лесна плячка — така крехка и романтична, така податлива на манипулация. Та как би могла да знае Мариане дали Мюлер не е останал с погрешно впечатление за материалното ѝ състояние и не си въобразява, че е богата? В крайна сметка, когато я срещна, тя живееше в замък. Един господ знае какви дългове имаше този човек. Или какво бъдеще го очакваше.
Не беше трудно да намери мястото, където работеше хер Мюлер. В Момсен имаше само една работилница за ковчези. Намираше се в приземния етаж на грубовата сграда със стени, зацапани от въглищен дим, а дупките от куршумите още личаха. В последните дни на войната отрядите на местната Хитлерюгенд и Народното опълчение бяха влезли в жестоко, необяснимо стълкновение — погубиха много животи и разрушиха сгради и мостове. А лудият им капитан, който отговаряше за тази побесняла сган, сега беше в общинската управа. И в Момсен беше зле, както в Еренхайм, поне според Мариане.
Вляво от магазина Мариане видя вход към жилищната част и списък с имена. Едно от тях беше Мюлер. Значи, и живее тук. Мариане не можеше да си представи Бената да счита това за свой дом. Та за нея смисълът на живота бяха битовите удобства и красивите рокли. Осени я мисъл, която затвърди убеждението ѝ, че постъпва правилно: тя щеше да спаси приятелката си от тази злочеста съдба.
Когато Мариане почука на вратата, отвори малко момиченце — бледо, тъмнокосо, удивително слабо, с големи тревожни очи.
— Мога ли да ви бъда полезна? — попита момичето.
— Това ли е магазинът на Франц Мюлер?
Момичето кимна. Изглеждаше горе-долу на годините на Мартин.
— Ще влезете ли? — покани я момичето. После отвори вратата към магазина и викна: — Татко!
Това за Мариане беше изненада. Та този мъж имаше дъщеря? Значи, няма как да е чак такова чудовище. Вратата се отвори към малко тъмно помещение; някъде отвътре Мариане чу стържене на трион, но то веднага секна.
— Клотилде? — чу се мъжки глас, а после и тежки стъпки.
И ето че Франц Мюлер се появи на входа. На живо лицето му изглеждаше поразително обикновено, нямаше и следа от онази тъма, която Мариане му беше придала във въображението си.