— Може да поканиш гостенката… — започна Мюлер, но щом разпозна Мариане, за миг онемя. — Фрау Фон Лингенфелс? Заповядайте. — Отвори някаква врата. — Мога ли да ви предложа нещо. Нямаме кой знае какво тук, но… Може би чаша чай? Бисквити?
— Няма нужда, благодаря. Бих искала да ми отделите само минута от времето си?
— А… — Той кимна. — Клотилде, ще ни оставиш ли сами? Може да се качиш горе да провериш дали дядо няма нужда от помощ.
Тъмните очи на момичето, които досега гледаха баща ѝ, се преместиха и загледаха Мариане с любопитство. После то бързо взе горната си дреха, която висеше на някаква кукичка, и попита:
— Кога да се върна?
— Ще дойда да те взема — отвърна Франц. — Хайде, върви… но първо кажи довиждане на фрау Фон Лингенфелс.
— Довиждане. Моля, елате пак.
Това прозвуча доста странно — да дойдеш пак в магазин за ковчези. Нима клиентите им се връщаха? А дали момичето не беше се объркало и не беше помислило, че Мариане е приятел? Това дете носеше такава обезоръжаваща невинност. Мариане проследи с поглед тесния ѝ гръб, който постепенно изчезна.
Хер Мюлер заведе Мариане в магазина. Помещението беше дълго и тясно, по протежение на цялата му стена имаше опрени ковчези, а по другата — от долу до горе — бяха наредени дъските и гредите, от които ги правеха — толкова много дървесина, толкова много материали, само и само да се съхранят тленните останки на мъртвите. Противна професия. В ъгъла имаше скромна маса и четири стола. Сигурно там седеше хер Мюлер, когато продаваше стоката си на уязвимите, съсипани от скръбта си клиенти. Това също подхрани решителността ѝ.
Той дръпна един от столовете, покани я да седне, седна и той.
— Хер Мюлер — поде Мариане. — Няма да пилея времето ви… вие сте зает човек, както виждам. Исках все пак да ви кажа, че Бената ме информира за плановете ви. — Мариане полагаше огромни усилия да не откъсва очи от него. През всички онези безнадеждни срещи с нацистките офицери по времето, когато Албрехт беше в затвора, тя се беше научила как да отвръща на погледи.
— Нашите планове…?
— Да, планът ви да се… венчаете. — Ето че тя освободи тази дума да се рее между тях. — И държа да знаете, че аз съм против.
— А… — Той изглеждаше поразен.
— Първият съпруг на Бената беше мой добър приятел — продължи Мариане. — Много скъп приятел и изключително достоен човек. Той жертва живота си в борба срещу Хитлер и нацистите и аз вярвам, че не е редно неговата вдовица и най-вече синът му да се свържат… — Тя се поколеба, набра кураж. — … с човек с минало като вашето.
Навън по улицата затрополи някаква каруца. Но в стаята, пълна с ковчези, цареше тишина — хер Мюлер дори и не се опита да се защити. Очите му бяха шокиращо сини. Мариане беше забравила това.
— Бената знае ли, че сте тук? — попита най-сетне той.
— Не. — Мариане преглътна с мъка.
— А… — кимна той.
Мариане зачака изблик на негодувание. Беше се подготвила за това. Но той все така мълчеше.
— Надявам се този разговор да си остане между нас. — Думите на Мариане отекнаха в тишината. — Бях обещала на съпруга ѝ, преди да умре, че ще се грижа за нея. А също и за сина му.
Хер Мюлер кимна.
— Разбирам.
— Разбирате… — повтори като ехо Мариане.
Мюлер вдигна очи и каза:
— Аз обичам Бената. Тя е добра жена и заслужава добър живот. А на мен… — Той замълча. — На мен ми се иска да беше по-иначе. Иска ми се животът ми да беше различен. — Той я стрелна със сините си очи. — И искрено съжалявам за загубата на съпруга ви, и на нейния. Били са смели мъже.
Мариане впи поглед в него. Ужасена беше, защото усети, че всеки миг ще заплаче. Или дори още по-лошо: ще зареве и захлипа, ще я взриви всичката тази нелицеприятна, непристойна тъга, която толкова дълго беше таила заключена в душата си. А ако започне, никога няма да може да спре.
Невъзможно беше да допусне това. Изправи гръб, изпъна се като стрела и загледа съсредоточено ковчезите, забиваше поглед ту в тъмните чепове на чамовите дъски, ту в точиците на буковите, ту в бляскавите панти. Тишината се надигаше край тях и малко по малко ги поглъщаше, но този път не беше онова неловко мълчание, а по-скоро необходимо затишие, което ги обгръщаше като пашкул. Откъм горния етаж се чуха стъпки и приглушени гласове — сладкото чуруликане на момиченцето и по-ниският, сърдит говор на дядото, който и да беше той. Мариане се хвана за тях като за спасително въже, опитваше се да различи думите в разговора им. Усилието уталожи напрежението ѝ. Стегнатият възел в гърлото ѝ сякаш се стопи.