Тя се изправи, събрала всичкото останало ѝ достойнство.
Хер Мюлер също скочи и изтегли стола ѝ. Когато стигнаха до прага, той леко се поклони и каза:
— Ще обмисля думите ви.
— Благодаря — успя да промълви Мариане и сведе глава. Зави зад ъгъла и спря; гръдният ѝ кош се надуваше, за да поеме глътка въздух. Искаше да попита за руснака, за времето, когато Мюлер е бил на Изток, да спомене за това колко невинна е Бената, колко е доверчива и наивна. Но какво стана? Незнайно как фактът, че той изобщо не се опита да се аргументира, обезсмисли всичко, което беше подготвила. Е, все пак получи каквото искаше.
„Албрехт!“ Макар и само в мислите си, тя крещеше. „Правилно постъпих, нали?“ Но този път без полза, все едно говореше на себе си.
Двайсет и втора глава
Тьолинген, юли 1950 г.
Бената се беше уговорила да се срещне с Франц, за да си говорят за бъдещето. Не беше го виждала, откакто се бяха сгодили — първо Клотилде била болна, после баща му, а после му се струпала много работа („Много умират хората“, беше се пошегувала Бената в един от кратките мигове на добро настроение). Най-сетне успя да го притисне. Трябваше да побързат с плановете за венчавката: Мариане реагира на новината за годежа им дори по-зле, отколкото бе предполагала Бената, и тази нова, тягостна тишина много я измъчваше. Всеки ден беше като наказание… но за какво? За това, че обичаше мъж, когото Мариане не одобрява ли? Това беше обидно, дори по-лошо: принизяващо. Като че ли тя нямаше никакви права върху собственото си бъдеще. Бената дължеше благодарност на Мариане за това, че беше намерила Мартин, когато тя самата беше повярвала, че е мъртъв; и да, вечно щеше да ѝ бъде признателна за това. Но не ѝ дължеше остатъка от живота си. Бената чакаше Франц в кафенето на Бемелман, изпълнена с нервна възбуда, и потракваше с лъжичката по чашата си с кафе.
Обикновено ѝ беше приятно там, в това кафене. Първо, защото беше ново, а Бената обичаше новите неща. Харесваха ѝ високите бляскави прозорци, модерните метални плотове на масите. Не можеше да се нарадва на подсладената сметана и асортимента от невиждани сладкиши по витрините, с ярките им цветни украси от несезонни плодове върху лъскави слоеве желатин.
Бената не хранеше почит към нищо старо или историческо. За нея историята беше нещо ужасно — дълга мърлява опашка на скръбта. Тя се мяташе в унищожителни махове след настоящето, събаряше и разпръскваше собственото, лично разбиране за миналото на всеки отделен човек. Това отчасти беше и обяснението защо толкова бързаше да се омъжи отново. За Мариане историята беше над всичко; за Бената означаваше смърт.
Но още в мига, когато Франц влезе, Бената разбра, че нещо не е наред. Лицето му — обикновено спокойно и кротко — сега се беше изострило от тревога. А и изглеждаше така, сякаш седмици наред не беше спал.
— Францл — поздрави го тя и сбърчи чело. — Какво има? Изглеждаш така, все едно си нагълтал чудовище.
Той поклати глава и седна на масата срещу нея. Първите думи, които се откъснаха от устните му, бяха „Не е редно“. Нито „Здравей“, нито „Как си?“, нито „Изглеждаш великолепно“. Такава грубост беше крайно неприсъща за него.
— Кое? — попита Бената.
Франц се загледа през прозореца в ситния дъждец навън.
— Не мога да се оженя за теб, Бената.
Бената се престори, че не го е чула:
— Не можеш какво?
Тъкмо тогава няколко весели, шумни девойки навън минаваха покрай кафенето — бъбреха, подтичваха, закачаха се.
— Не мога да се оженя за теб, Бената. Не би било редно.
Бената загуби почва под краката си, сякаш цялата земя се беше сринала.
— Редно? — едва успя да промълви тя. — За кого?
— За теб — въздъхна Франц. — За Мартин. Заслужаваш много повече.
— Много повече от кое? За жилището ли се притесняваш? — Тази мисъл я изпълни с облекчение и тя се вкопчи в нея като че беше спасителен пояс. — Изобщо не ме интересува къде ще живеем, все някога ще се изнесем оттам, а междувременно можем да намерим друга квартира за баща ти, може би някоя стая в къщата на ъгъла или…
— Не говоря за това — прекъсна я със суров глас Франц.
Бената се отдръпна назад в стола си.
— Ти си вдовица на мъж, участвал в съпротивителното движение. Заслужаваш някой, който не е правил толкова грешки.
Бената се вцепени. Този израз — „мъж, участвал в съпротивителното движение“ — не беше неин, тя не го беше използвала никога, когато говореха за Кони, Албрехт и другите. Това бяха думи на Мариане.