Колкото и да е невероятно, тя беше успяла да прикрие Райнер. И сега той беше заключен в замъка, също като някоя гротескна Рапунцел, само дето можеше свободно да влиза и излиза, когато реши. Още в мига, когато го видя, Аня разбра какво всъщност иска той. И то не беше нито да я разобличи, нито да ѝ отмъщава. Въпреки гнева и отчаянието си, той не смяташе да съсипва живота, който тя беше създала за синовете им. Искаше само да вижда момчетата. Страдаше от смъртоносна болест и — точно като засрамено пребито животно — просто търсеше безопасно място, където да умре.
Замъкът Лингенфелс беше заключен. Миналата есен Керстен дори обкова прозорците, докато Мариане и Аня покриваха с чаршафи малкото мебели, които им бяха останали. Смятаха да го отворят пак това лято, но не успяха. Мариане беше твърде заета с новия си план — да сложи в ред книжата на Албрехт — и много пътуваше. А и миналата година местните хлапетии често се бяха крили в замъка да правят щуротии. По-добре беше да го оставят заключен. Обитаваха го само мишките, лястовичките, които гнездяха по каменните стени, жабите и водните плъхове, които ровичкаха из дълбините на тесния ров. Никой вече не ходеше там освен Волфганг, и то защото Керстен му беше заръчал от време на време да минава да наглежда имота.
Наложи се Аня да замеси и момчетата в историята със завръщането на баща им. Те двамата — изпълнителни, както винаги, но вътрешно преливащи от негодувание — го отведоха или по-скоро пренесоха от фермата на Келерман нагоре по хълма до замъка. Волфганг му беше спретнал постеля от слама в кухнята и му беше донесъл достатъчно вода. А Анселм всяка вечер му носеше нещо за ядене, но той почти не се хранеше. И се предполагаше, че докато Аня лежи в болницата и ражда новия член на семейството, нейните момчета се грижат за баща си; бяха се оказали в капана на тази непривична размяна на ролите, и то с човека, който никога дори пръста си не беше помръдвал за тях.
Контракциите на Аня се учестиха и болката, която беше станала като ударите на сърцето ѝ — постоянна, ритмична и всепоглъщаща — избута тревогите ѝ на заден план. Аня беше почти благодарна. Или щяха да открият Райнер, или не. Момчетата ѝ щяха или да се грижат за него, или да го оставят на гарваните. Животът им щеше или да се взриви, или да продължи по онази траектория, в която с толкова усилия го беше насочила. Тя така или иначе нищо не можеше да направи.
Момиченцето излезе бързо. Аня я избута само за някакви си трийсет жестоки минути. И нищо че беше подранила с цели четири седмици — беше пълничка, с гладки бузки, като ескимосче. Тя огледа безстрастно света с кръглите си тъмни очички и после заспа. Явно повече не можеше да се очаква от бебето на Керстен. А може би то просто беше бебе, родено в мирно време: доволно, с пухкави бузи, изпълнено със загадъчност. Така увито с армейските одеяла на американците, тя сякаш принадлежеше на някакво обещаващо международно бъдеще, а не на разгромената Германия.
Аня я подаде на сестрата и се опита да се изправи на крака.
— Не, не… — разтревожена я спря сестрата. — Сега трябва да почивате, да си пазите силите, че като се върнете у дома, ще ви трябват.
Какво ли знаеше тя?
Сестрите час по час пъхаха в ръцете ѝ чаши с хладка вода и я караха да пие приспивателни. Е, в крайна сметка Керстен щеше да дойде да я вземе чак на сутринта.
Аня не искаше да вижда бебето. Затова се съгласи да изпие хапчетата, които ѝ даваха, и започна ту да се унася в лепкав безпаметен сън, ту да се разбужда и да гледа през прозореца навън към двора с тесните отъпкани пътечки, побелели на лунната светлина, кръстосани като кости.
На сутринта Аня се събуди и видя Бената, седнала на леглото до краката ѝ.
Трябваше ѝ малко време да се съвземе и да си спомни къде се намира.
— Бената… — успя да каже тя. — Нима си дошла да ме видиш? — Невероятно ѝ се струваше. Не беше виждала Бената от много отдавна, сигурно от сватбата.
— Че защо иначе да идвам? Вчера ходих до фермата и ми съобщиха новината.
Бената не изглеждаше добре. Това Аня го виждаше ясно. Нямаше и следа от обичайната руменина по бузите ѝ, нито от внимателно оформената прическа. Беше облякла някаква омърляна кафява жилетка. Под очите ѝ имаше тъмни кръгове.
— Наред ли е всичко…? — поде Аня, но сестрата се появи с бебето на ръце. Нейното бебе. Все още не беше свикнала с тази мисъл. Аня погледна повитото малко създание, но не почувства нищо.
— Ето я и нея! — възкликна Бената. Само за миг възторгът възвърна красотата ѝ. Тя беше от онези жени, които целите грейват само като видят бебе. Любовта, с която даряваше Мартин, винаги караше Аня да съжалява собствените си синове: те, и двамата, никога не са били обграждани толкова щедро с любов. — Може ли да я подържа? Моля те.