Мариане беше наела кола с шофьор за пътуването дотам. Тя седна на предната седалка, изпънала гръб, с източена шия, и току се обръщаше назад, за да просвети децата с някое историческо сведение или да им покаже някоя забележителност. Бената, седнала на задната седалка, притисната между Мартин и вратата, в този момент наистина я мразеше.
„Въобразяваш си, че знаеш толкова много! — ѝ се искаше да каже. — Но нищо не знаеш! Та ти никога не си се влюбвала!“ Бената, след като беше живяла с Мариане толкова години, най-после осъзна това: Мариане, която някога вдъхваше такова страхопочитание с мъдростта си, всъщност беше невежа. Тя самата беше — по свой начин — мечтателка; тя беше сляп математик, който се плъзга по тънкия лед на живота, водена от безусловна вяра в спасителната сила на логиката, разсъдливостта и знанията, но нямаше очи за тъмната бездна на чувствата, на животинските инстинкти, а в действителност тъкмо те определяха човешкото поведение, те създаваха историята.
От онзи ужасен ден, когато Бената се прибра в квартирата им след срещата с Мюлер в кафенето на Бемелман, Мариане се беше опитала, при това няколко пъти, да изрече нещо като извинение. „Виж, ако искаш, аз мога да посетя отново хер Мюлер и да му кажа, че не съм имала право да говоря така“, предложи веднъж Мариане, когато — чак на вечеря, за първи път през този ден — Бената излезе от стаята си и тръгна към кухнята с уморени, несигурни стъпки: едва се държеше на крака и очите ѝ бяха зачервени от плач. Бената я загледа втренчено. Нима тази жена наистина мислеше, че е толкова просто? Че няколко добре подбрани думи могат да оправят всичко? Или това беше хитър ход, с който искаше да си осигури прошка, без да губи вече завоюваните територии?
„Не“, беше ѝ отговорила Бената. За разлика от Мариане, Бената разбираше, че случилото се не е причинено от намесата на Мариане, че тя само го беше извадила на показ. Дълбока, тъмна, зловеща пещера зееше там, където би трябвало да е сърцето на Франц Мюлер, или дори не сърцето му, а самата му човешка същност. Беше я загубил през войната и нямаше как да си я върне. И Бената не бе способна да му помогне, тя можеше само с леки, предпазливи стъпки — танцът на невежеството, който тя бе овладяла до съвършенство, без дори да съзнава това — да обикаля около празната пещера. А сега вече и тази възможност ѝ беше отнета завинаги.
Мариане беше в особено приповдигнато настроение, защото децата им — всички, включително и Мартин, най-сетне бяха записани в онова добро германско училище, което и Албрехт, и Кони, и бащите им преди тях бяха завършили. „Залем“ беше сред малкото училища със забележително неопетнена репутация, благодарение на това че беше успяло да остане достатъчно дистанцирано от нацистите — там учеха децата на аристокрацията, а основателят е бил евреин. Мариане вярваше, че доброто образование е решението на всички проблеми. „Като помислиш само какво потресаващо невежество цари сред нацистите!“, обичаше да възкликва Мариане. Ех, ако разбираха поне малко от музика и изкуство, ако бяха чели Кант и Гьоте, ако бяха слушали музиката на Моцарт, вместо да горят книги, светът можеше да бъде пощаден. Бената разбираше, но не беше съгласна. Като помислиш само, този всяващ омраза дребен търгаш Гьобелс беше доктор по философия!
На задната седалка Фриц и Катарина се караха жестоко. Елизабет беше опряла глава на прозореца и се правеше на негодуваща изискана дама. Мартин, попил отчаянието на майка си, се беше умълчал. Заради него Бената опита да се посъвземе.
— Дали ще ви сготвят нещо вкусно за вечеря днес, как мислиш?
— Никога не готвят за първата вечер — осведоми ги Елизабет, която поспря да се цупи поне колкото да се намеси. — Сушена риба, пушена шунка, черен хляб — сбърчи нос тя. — Дано не сте много гладни.
Когато взеха и последния завой по пътя, замъкът Залем се изправи пред тях със заострените си червени покриви и белите стени, които се издигаха над полята като малко кокетно градче.
Фриц изкряска възторжено, а Елизабет изпусна театрална въздишка на облекчение.
— Ето го! — Мариане се обърна назад, цялата сияеше. — Виждаш ли, Мартин, не е ли прекрасно?