Мартин кимна, но лицето му остана все така сериозно.
— Добре дошли… — каза високопарно Мариане — в новия ви дом.
Бената сложи длан на крака на сина си и го стисна леко, но той — нали беше вече млад мъж — отмести ръката ѝ.
При входа на замъка се беше струпала многобройна тълпа: ученици, възпитатели, префекти и всякакви чиновници — чийто вид не вещаеше нищо добро — които даваха нареждания. Тук-там се издигаха струпани малки хълмове от красиви куфари, калъфи на музикални инструменти и пътнически сандъци. Семейство Фон Лингенфелс на мига се вписаха в сцената: Елизабет и Катарина подвикваха на приятелите си, Мариане поздравяваше учителите, дори и Фриц сякаш се чувстваше като у дома си, защото тутакси си запроправя път към някое от пожеланите места.
Само Мартин и Бената стояха до колата.
— Хайде, хайде, елате! — Мариане беше забелязала, че стоят като заковани, и закрачи към тях. — Пиколата ще разтоварят багажа.
Бената и Мартин тръгнаха след нея сред морето от умни млади хора — същинско ново поколение млади германци, изпълнени с надежди за бъдещето. Те няма да изкупуват греховете на родителите си, както беше обещал Аденауер. Никой и дума не издумваше за войната, за концентрационните лагери, за убийствата на милиони. Дори самите родители изглеждаха облекчени, въпреки неизбежния скептицизъм. Те вече прехвърляха отговорността за децата си на институция, дълбоко почитана, възвеличавана и щателно проверена, но все пак те разбираха и рисковете на индоктринацията. Известна боязън проникваше дори в душата на Мариане, въпреки стената от превъзбудено бъбрене, зад която тя се опитваше да се скрие. Бената долавяше напрежението, замаскирано с тази привидна веселост. И трите ѝ деца вече нямаше да са у дома. Тази мисъл беше като жило и нито една майка не беше имунизирана срещу отровата му.
Бената пък се чувстваше странно опразнена от всякакви чувства и дори сълзите ѝ се бяха свършили. Тя отдавна се беше предала пред тази странна аристократична орис. Сега този строг и аскетичен на вид замък, векове наред обитаван от класата, на която целият ѝ скромен селски род беше превивал гръб да слугува, щеше да погълне безвъзвратно сина ѝ, нейното малко момче. Висшето общество щеше да го приеме, да го присвои. Това все пак беше напредък, нали? Нищо че ги отдалечаваше един от друг.
— Ето го и него… — викна Мариане към един надут млад отговорник, като сочеше Мартин. — Мартин Константин Фледерман.
Това име, пълното, звучеше дразнещо за Бената, тя никога не го използваше.
— Аха… — отвърна отговорникът и се представи така, както се представяха бивши членове на Хитлерюгенд: кратко и насечено. А после добави: — Елате с мен, ще ви заведа до стаята ви.
Нима това щеше да е сбогуването им?
Но след миг Мартин се обърна и прегърна майка си така пламенно, сякаш беше малко момче.
— Довиждане, мамо — каза той, щом и Бената го прегърна. И тази думичка я изпълни с щастие. Мама. Тя все пак го беше родила.
Когато се връщаха с колата в хотела, и Бената, и Мариане мълчаха. Мариане плетеше, куките тракаха. През последните няколко години Аня я беше научила и Мариане подхождаше към това занимание, като че беше вид старинно изкуство, приятно занимание, а не уморително задължение, което изпълняваш по необходимост, както го приемаха в семейство Грубер.
Хотелът беше мърляв — грозна къща с разкривен покрив, с дървена ламперия на горния етаж и високи тесни прозорци с пожълтяло стъкло на долния.
— Ще поръчам да ми донесат вечерята в стаята — съобщи Мариане. — Ако искаш, можеш да ми правиш компания.
Но Бената сдържано отказа. Радваше се, че ще остане сама, а и така или иначе не беше гладна.
Разделиха се в подножието на стълбището.
Но щом Бената затвори леко килнатата врата на таванската си стая и видя дървеното разпятие на стената, лампата с кафяв абажур и износената кувертюра, тя осъзна, че дори за миг да седне тук, ще умре.
Затова тя слезе по стълбите, прекоси запуснатото фоайе и излезе на улицата. Хотелът се намираше на тясна пешеходна улица и край нея минаваха хора — някои водеха децата си вкъщи за вечеря, други се прибираха с покупките. Бената се почувства разсъблечена, изложена на показ. Нямаше ги вече слоевете любов — наметалото, което я пазеше. Нямаше го Франц. Нямаше го и Мартин. Изведнъж всичко ѝ се разкри в напълно разголения си, суров вид. Усети пулса на живота зад стените на малките лицемерни къщички наоколо: себичен или щедър, нежен или жесток, противен или търпим, но в повечето случаи тъжен. Виждаше и миналото на минувачите, изписано на лицата им като на рентгенова снимка — грозни, неподвластни на волята отпечатъци, мозайка от сенки и светлини: жена, докладвала съседа си; мъж, застрелвал деца; войник, държал в ръце издъхващия си приятел. Но ето че сега те вървяха край нея, носеха пазарски чанти, водеха деца за ръчичките, вдигаха яките на палтата си, за да се предпазят от студения вятър. Като че техните моменти на истина, решенията, за които щяха да бъдат съдени и за които сами щяха да съдят себе си, все още не бяха преживени и отминати. Значи това ново настояще за германците беше същинска фалшификация! Просто период от време, несвързан с реалността, време на налудничаво боричкане за правото на последна дума, след като присъдата вече е определена.