Още не беше подминала двора на хотела, когато чу тътен от наздравици с халби бира, врява и кавгаджийски провиквания. Краката на Бената тръгнаха към мястото, откъдето се чуваше шумът, и я отведоха до каменна стена, зад която се виждаше неугледна бирария с дълги маси от груби дъски, наредени върху гол чакъл. Беше почти празна. В ъгъла седяха група по-възрастни мъже, още няколко души стояха изправени до бара. Въздухът беше тежък, над главите се стелеше пелена от застоял цигарен дим. Бената седна в крайчеца на една дълга маса и си поръча шнапс.
Спомни си майка си, горката отрудена Илзе Грубер, която толкова обичаше да пийва шнапс, преди да си легне. А сега беше мъртва. Бената дори не беше се сбогувала с нея. „За теб, мамо!“, каза си тя и изгълта силната остра течност така набързо, че потръпна от изгарящата струя в гърлото си. Налегна я тъга за собствената ѝ загуба и за напълно лишения от какъвто и да е блясък живот на майка ѝ — на тази жена, в чието съществуване никога не беше прониквал дори и лъч любов. А сега тя, Бената Грубер, щеше да стане точно като нея. Щеше да се върне във Фрюлингхаузен с подвита опашка и корените ѝ щяха да я погълнат.
След като допи първата чаша шнапс си поръча втора. Светът вече не изглеждаше така пуст и жесток. Забеляза, че барманът я стрелва от време на време с любопитен поглед: жена на средна възраст, прилично облечена, пие сама. Дали виждаше някоя издайническа следа от онова момиче, което беше някога тя? Прозираше ли онази Бената, с която Кони се фукаше и която можеше да накара и слепец да се обърне? Или пък жената, която щом се усмихне, Франц Мюлер се изчервява? Коленете ѝ започваха да омекват. Болезнено острите контури на световната трагедия се размиваха, обвити от нежната мъгла на опрощението.
Бирарията започваше да се пълни. Малка групичка момичета и момчета на не повече от двайсет години седнаха в другия край на нейната маса. Бяха шумни и наперени, горките, деца на работници. Момичетата се бяха пременили с модерните дълги поли по американска кройка, но прическите им бяха все още непретенциозни, като на бедни селски девойки.
До Бената седна някакъв мъж. Млад беше, всъщност момче, хубавец, но хубостта му, едва разцъфнала, нямаше да трае дълго, дори вече беше започнала да излинява — чертите му загрубяваха.
— Още един шнапс за дамата, а за мен бира — провикна се той.
Излъчването му беше дръзко и надуто, но недорасло. Удивително… Нима още съществуваше тази импулсивност? Нима един младок можеше все още да има желание да се прави на такъв, какъвто не е? Ами момичетата… и те… Бената изведнъж забеляза как тези млади жени пийват предпазливо от чашите бира с лимонада и се правят на отракани. И грозно изглеждаше това, но и чудесно. Бената се почувства стара, много стара.
— Как така една красива жена като вас пие сама? — попита момчето. Изпод шапката му се подаваха дребни къдрици, потни и сплъстени. А под масата Бената усети топлината на крака му, беше опрян о нейния.
— Как така един млад мъж седи до красива жена, която пие сама? — чу се да отвръща тя: явно острият ѝ език от онези отминали времена се беше появил отново.
Само след миг дойдоха още две момчета, явно направо от работа, от някой строеж, защото и по палтата, и под ноктите им имаше гипс. И ето че започна истинската веселба! Носеха им още чаши бира и шнапс, сервираха им вурстчета с лют сос и топли хлебчета с хрупкава коричка. Кога за последно храната ѝ се беше услаждала толкова?
Вечерта напредваше и стана доста хладно, Бената затрепери, а момчето — всъщност вече можеше да се каже „мъжът“, нали се беше съгласила да играе по неговите правила — ѝ даде жакета си. Топъл беше, от него се носеше дъх на боя и дървени стърготини, а изпод тези миризми се процеждаше и неговата. Колко ли време беше минало, откакто за последно се беше чувствала така опиянена? Франц никога не пиеше повече от една, най-много две бири, което си беше като напръстник с вода за вол, а на нея и през ум не ѝ минаваше да го надпива. А преди това, през войната, с руснаците и смрадта на водка, с която бяха пропити? Тогава не искаше и да близне от това нещо. Но сега се върна в спомените си към онези ранни, умопомрачителни, романтични дни с Кони, когато той я наливаше с шампанско, което гарнираше с плодове или със сект и прасковен нектар, или с бренди „Александър“… все екзотични, вкусни питиета. Тогава я завладяваше същото прекрасно чувство на непохватност, на нещо като вцепенение: лицето си усещаше като каменно, а очите я лъжеха, че всичко наоколо се тресе. Милият Кони. И ето че в гърдите ѝ се надигна вълна от топли чувства към него: отначало наистина я бе дарил с чудесни преживявания. Веднъж ѝ подари яка от лисица, която се увиваше около шията ѝ с бляскава, копринено нежна мекота и я караше да се чувства като кинозвезда. Жена, на която всички завиждаха. А Кони — с онзи уверен поглед в сънливите очи — я притискаше с едната си ръка към себе си и се наслаждаваше на всеобщото внимание не по-малко от нея.