Двайсет и пета глава
Замъкът Лингенфелс, октомври 1950 г.
Сега, когато Бената и децата ги нямаше, квартирата в Тьолинген беше някак прекалено тиха. Нямаше го Фриц да драска лака на пода във вестибюла с острите си грайфери, нямаше я купчината обувки до вратата, нямаше го и Мартин да лежи на лъщящия на слънцето паркет под прозореца с книга в ръце. Не се усещаше дъхът на кафето на Бената сутрин, нито струйките аромат на парфюм „Гардения“, които се процеждаха през вратата на стаята ѝ вечер. Нямаше ги и сантименталните мелодии, които се носеха чак до вестибюла от драгоценната ѝ „Виктрола“, макар грамофонът още да беше там. Теоретично погледнато, нямаше причина Мариане да не може да си пусне някоя плоча. Самата тя беше отстъпила „Виктролата“ на Бената, но за нея беше неестествено да избере плоча, да я сложи на диска и да я пусне. Имаше някакви вродени задръжки, дори нещо повече — някаква необяснима тревожност, която всеки път я спираше. Една вечер все пак отиде до полицата и колебливо прокара пръст да разгърне плочите: на повечето обложки имаше непознати имена и лица, но най-сетне стигна до Бени Гудман. Него поне го знаеше. Но щом игличката докосна плочата, първите тонове от кларнета писнаха стряскащо силни и още преди да успее да намали звука, музиката вече я беше подразнила… по-точно беше я заловила — нея, натрапницата, която ровичка из чужд живот — и Мариане изгуби желание да слуша повече.
И сега се чуваха само стъпките на собствените ѝ домашни обувки, когато ходеше из квартирата. За вечеря ядеше само хлебче, намазано със сладко или с масло, и тънък резен шунка. Вместо на широката маса в кухнята, тя се хранеше на писалището си — огромно полирано писалище „Бидермайер“, което беше наследила от един от братовчедите Фон Лингенфелс. Беше го преместила в средата на салона, така че да може да гледа навън през еркерния прозорец към градския площад долу, докато пише писма на децата — по едно всяка вечер.
Писалището се беше превърнало в новия ѝ дом. И иззад него тя се хвърли в едно съвсем ново начинание: да документира историята на съпротивителното движение в Германия. Всеки ден съставяше чернови на планове за това какво трябва да включи в текста, правеше описи, водеше записки. Пишеше писма на стари приятели и познати, разпитваше ги за дневници и стари снимки, молеше за копия от писмата им. Зае се да подреди писмата на Албрехт, но я беше обхванало такова трескаво напрежение, че всъщност не ги четеше.
Бената се беше върнала в родния си град, там, където я беше „открил“ Кони. Но друго Мариане не знаеше за това място. Беше писала на Бената да я пита как се чувства и кога смята да се връща, но не получи отговор. Образът, останал в съзнанието ѝ от последния път, когато я видя, беше отвратителен — леко момиче, седнало в скута на някакъв грубиян от бирария.
И понеже беше останала сама в жилището и нямаше кой да я разсейва, тя можеше спокойно да разсъждава върху заминаването на Бената. Беше преминала границата. Не трябваше да се среща с Франц Мюлер. Чувстваше се лично засегната от предателството и беше позволила това да повлияе на поведението ѝ. А когато се опитваше да се извини, нещо в извиненията ѝ все куцаше.
В писмата си от училище децата питаха защо Бената се е изнесла. Само Мартин мълчеше по този въпрос. Изпълнителен както винаги, той вече ѝ беше написал две кратки писма, в които описваше живота си в училището: параклиса рано сутрин, студената вода, с която трябваше да се къпят, и безкрайната математика. Явно си пишеше и с майка си. Какво ли му беше казала за решението си да се върне във Фрюлингхаузен — мястото, за което толкова рядко говореше, при това винаги с презрение? Мариане се страхуваше да попита.
Започна да пише ново писмо до Бената, този път с намерението да се извини по-пълноценно. Но с какво да започне?
Вкъщи е празно без теб. Цветята на балкона без твоите грижи се бяха спаружили и когато ги забелязах, ги напоих така, че сега освен спаружени, изглеждат и подгизнали, ако това изобщо е възможно. Господин Дреслер пита за теб всеки път, като минавам покрай дома му.
„Дължа ти извинение“, написа Мариане и го задраска.
„Сгреших, като се намесих в плановете ти да се омъжиш, и съжалявам“, написа тя вместо това. „Ако искаш, ще отида отново при хер Мюлер и ще му поднеса извиненията си лично. Направих това, което тогава вярвах, че е правилно, за сметка на твоето щастие. Сега разбирам, че не съм имала право.“ Но и това не звучеше както трябва. Твърде доловим беше скритият укор. Твърде нравствено звучеше.