А истината беше, че Мариане беше разтълкувала отношенията им погрешно. Въобразяваше си, че аферата на Бената с Франц е чисто и просто кривване, бягство, подбудено от увлечение. Не беше осъзнала до каква степен щастието на Бената зависи от тази връзка. Ех, ако беше разбрала… Тогава какво? Да не би да трябваше да аплодира този избор? Та как може? Бивш нацист и вдовицата на участник в съпротивителното движение! За нищо на света не би приветствала такъв съюз. Но и не беше права да се меси. Това искаше да изрази.
А е толкова трудно да кажеш едновременно и истината, и това, което трябва!
Там, на писалището сред самотата на салона, над Мариане беше надвиснало мрачно униние. Усещаше, че това нейно сближаване с Бената я беше замъкнало в тресавището на усложненията. „Избягвай прекомерно да усложняваш нещата — все казваше тя на Албрехт. — При всяка ситуация има и нещо правилно, и нещо грешно. Нашата работа е само да ги извлечем.“
Тя стана рязко и разтърси глава, после сложи капачето на писалката и сгъна писмото. Щеше по-късно да го довърши.
През отворения прозорец духаше лек, топъл ветрец. Беше необичайно топъл есенен ден. Един от онези дни, в които късните полски макове цъфтяха, а пчелите бързаха, трудеха се с френетично усърдие, за да довършат работата си за сезона. По това време преди години Мариане подготвяше Есенния бал на Графинята: поръчваше вина и шампанско, торти и филета. Тази мисъл събуди желанието ѝ да изкачи хълма към замъка Лингенфелс. Отдавна, много отдавна не беше навестявала замъка, още откакто обковаха прозорците.
Не беше свикнала да изкачва хълма сама, без децата да подтичват наоколо, да берат цветя и да се замерят с пшеничени стръкове, без Бената да се влачи най-последна и все да поспира да си почива. Но слънчевата светлина и новото стадо крави, които хер Келерман беше пуснал на паша нагоре по хълма, се справиха доста добре със задачата да разсейват Мариане от самотата ѝ. „Какво ще правим със замъка?“, питаше тя Албрехт, докато изкачваше хълма. И веднага си представи как ѝ отговаря: „Отстъпи го на държавата“, а гласът му звучеше необичайно ясно в главата ѝ. Но този му отговор лесно можеше да се отгатне: аристократизмът беше така дълбоко вкоренен в самата му същност, че той в никакъв случай не би предложил да го продадат. Тази мисъл успя да я разсмее. Албрехт фон Лингенфелс беше интелектуалец, революционер, герой, всичко това — да, но никога не е можел да си прави сметката.
И… ето го и него: нисък, жълт, непревземаем. Неизменността на замъка в този ден носеше на Мариане само удоволствие. Той беше като добър стар приятел — уравновесен и солиден. Мариане забърза крачка. Ето я старата липа. Ето я и нейната любима част от каменния зид. И мостчето над рова, и онзи огромен отвор, като зинала тъмна паст. Тя продължи покрай зида до по-малкото мостче, което водеше право пред кухнята, и застина на място.
Отвътре се чуваха гласове. Мариане не можеше да различи думите, но единият глас беше женски. Караха се. Тя замръзна и се заслуша. Аня беше.
Нещо противоречиво затрепка в гърдите ѝ: беше и облекчение, че все пак е приятелката ѝ, а не някой натрапник, и неловкото чувство, че се появява точно в разгара на някаква разпра. С кого ли се караше Аня? Никога не я беше чувала дори да повишава тон. А сега гласът ѝ кънтеше от напрежение. Може да е дошла да нагледа замъка и да е заварила някой опасен скитник, който се е намъкнал и се е притаил вътре. Трябваше да заключат по-стабилно всички входове!
Мариане се наведе да вземе някакъв голям камък и натисна дръжката на бравата. Отключено беше. Сърцето ѝ, когато отвори рязко и широко вратата, вече биеше лудо.
Но в сцената, която завари вътре, не личеше да е имало насилие.
На масата с чиния супа пред себе си седеше мъж. Беше мършав, изпит, с празен поглед и видимо тежко болен. Аня стоеше в другия край на стаята, опряна на пресъхналата стара мивка. По лицето на приятелката ѝ се заизрежда цяла върволица от какви ли не чувства. Изумление, смут, а накрая и нещо като примирение.
Мариане стоеше, все още стиснала камъка, зяпнала от недоумение.
— Съжалявам… — поде тя. — Не знаех…
Мъжът погледна нея, после Аня, а след това отново изви глава към нея. Избута супата с немощната си ръка.
— Замъкът е твой — каза той на Мариане.
Тези думи прозвучаха странно. Замъкът Лингенфелс всъщност не беше точно неин.
Може да е някой поземлен инспектор или данъчен, а дали не беше търговец на нещо си? Умът ѝ прескачаше от едно вероятно обяснение на друго.