А Аня все така не продумваше.
— И Аня не ти е казала за мен — продължи мъжът и разпердушини всички логични възможности.
Мариане погледна приятелката си, но тя беше свела лице към пода. На гърдите ѝ бяха избили две тъмни петна кърма.
Мариане усети непреодолима нужда да поседне. Отвън се чуваше песента на лястовичките, а вътре беше тъмно и глухо като в крипта.
— Щях да ти кажа — едва отрони Аня, като вдигна най-сетне очи. — Трябва да ми повярваш.
Мариане втренчи поглед в нея.
Но лицето, което отвърна на погледа ѝ, беше съвсем непознато — издължено, натежало от отчаяние и смразяващ покой.
— Това е съпругът ми — съобщи Аня.
Когато Мариане си тръгна от замъка, денят навън беше смайващо непроменен. Следобедното слънце лежеше размазано по острите стръкове в ожънатите нивя, а маковете цъфтяха… но Мариане не забелязваше нищо от това. Съзнанието ѝ ту кръжеше отчаяно, ту се стрелкаше без посока като птичка, чието гнездо някой беше разтурил.
В мислите ѝ нейните собствени действия се преплитаха в пълен безпорядък.
„Не може да остане тук“, бе отсякла студено тя за онзи мъж, когото Аня ѝ беше представила току-що като свой съпруг. Аня беше свела глава.
Но макар и толкова тежко болен, от него струеше жестокост. Той присви очи и сви рамене. „И къде предлагаш да ме заведе? В дома на новия си съпруг ли? Или в някоя американска болница?“ Това не бяха точно въпроси, а по-скоро заплахи.
Но може би това заслужаваше Аня, нали? Беше излъгала и Мариане, и Керстен, и всички други в живота си. Беше изградила доста прилично съществуване благодарение на погрешните им впечатления, беше злоупотребила с щедростта на Мариане — възползвала се беше от желанието ѝ да помогне. С лъжи и преструвки си беше уредила и брак. А сега беше довела този непознат да умре в замъка Лингенфелс. Затова заслужаваше да бъде изобличена.
Но Мариане не можеше да не помисли и за Керстен. Ако разбере за измамата на съпругата си, това със сигурност ще го убие. А той не беше заслужил такъв позор, макар наказанието да беше справедливо за Аня. На Керстен му се полагаше да си умре така достойно и спокойно, както беше живял. А и към тези нещастни момчета, Анселм и Волфганг — Мариане така и не беше успяла да ги заобича — и към тях в сърцето ѝ се роди съчувствие. Майка им беше впрегнала и тях в лъжите си.
И затова Мариане събра цялото си достойнство и се махна. Остави мъжа, този Райнер Брант, който и да беше той, да умре в замъка Лингенфелс. Остави и Аня, която не беше всъщност Аня, а някаква лъжкиня… — преструвала се е на приятелка, преструвала се е на такава, каквато не е — да влачи оковите на неговата смърт. Мариане изобщо не искаше да знае коя всъщност е Аня. Нека изгние заедно с този мъж в замъка.
За Мариане нямаше друг избор, освен да им обърне гръб.
Трета част
Двайсет и шеста глава
Дортмунд, 11 януари 1923 г.
Един от най-ранните спомени на Аня е от деня, когато френските войници пристигнаха в Дортмунд.
Тя е на дванайсет години и баща ѝ е забранил да излиза от стаята си.
Но тя чува грохота на навлизащите войски отвън. Първо са танковете, след тях — конете, а най-отзад са войниците от Африка, които французите са довели от колониите, за да им помагат с окупацията. Фрау Рихтер, готвачка и икономка в дома на семейство Форцман, казва, че те са кръвожадни мъже, готови да набучват на копията си и да изяждат германски деца веднага щом надзирателите им французи им дадат сигнал. Тя разправя, че били огнедишащи чудовища, че най-ниските от тях били по три метра, че мятали пламъци, че щели да ходят полуголи из целия континент и че главите им били плешиви като пикочни мехури. В сравнение с тях френските войници щели да ѝ се сторят като улични песове — мърляви, хилави и с лукави очички, дошли само да отмъкнат най-първите храбри плодове на следвоенната германска индустрия.
Аня е достатъчно голяма да разбира, че фрау Рихтер е неука, суеверна жена, неспособна да разсъждава логично. Но знае също, че съпругът ѝ и синът ѝ са загинали във Войната, която след време всички те ще започнат да наричат „Първата“, но засега тя е просто (и наистина твърде оптимистично) „Войната“, членувано, защото това малко „-та“ придава усещането за окончателност. И тази загуба дава правото на фрау Рихтер да се ползва с известен авторитет по отношение на всякакви военни въпроси.
Французите са дошли тук, за да превземат фабриките за въглища, в които работят повечето хора от града. Това е най-ценната индустрия за цяла Германия. А репарация за всеки германец се е превърнала в мръсна дума. „Все едно се намираме в училищния двор — възмущава се фрау Рихтер, — свили сме им парите за закуска и те сега непременно трябва да свият нашите.“ Миналия месец арестуваха осмина мъже, изискани мъже — всичките с цилиндри и фракове, собствениците на няколко местни фабрики. „Срамота! — каза фрау Рихтер, като видя снимката във вестника. — Не стига че им вземат фабриките, ами трябва и достойнството да им вземат!“