Но защо е там тази върба, в спретнатата градина на семейство Форцман насред богаташкия квартал? Наблизо няма нито езеро, нито поточе, нито река, която да утолява вечната ѝ жажда. Дървото е останало от едно време — беше ѝ казал веднъж някой… дали не беше фрау Рихтер, която всъщност има романтична душа? Или пък чичо ѝ Дирк? Той е млад и лош и наскоро е избягал и си е намерил работа на кораб. Та дървото било останало от онова време, когато този квартал е бил необитаем, мочурлив парцел земя, тук-там с малки езерца и големи кални локви, и там живеели всякакви водни птици. Стъблото ѝ е тъй прегърбено от скръбния копнеж. И докато Аня лежи под върбата, зад тежката драперия на сведените ѝ клони, тя усеща същия този скръбен копнеж: нейните собствени клетки жадуват тази безвъзвратно изгубена вода, а ушите ѝ долавят призрачното бълбукане на пресъхнало поточе.
Но точно тази неделя Аня не е сама в скривалището си. Нейният най-добър приятел и съсед, Ото Шмелц, е с нея. Тя чува, че фрау Рихтер я вика, хваща ръката му и стисва здраво.
— Шшшт! — прошепва разярено тя и Ото облещва очи от изненада.
Той е дребничко момче, крехко като горско духче, бледо, слабичко, тъмнокосо и с него често часове наред играят под върбата: правят болници за ранени животни. Понякога Ото се прави на момиче и позволява на Аня да сплита дългата му рошава коса. Понякога пък разчертават гладката хладна пръст като дъска за някоя игра и играят с камъчета вместо с пионки.
Никой друг на улица „Лангебайн“ не играе с Ото Шмелц. Първо, защото баща му не е лекар, нито адвокат, както останалите мъже тук. Баща му държи малко специализирано магазинче в центъра на града. Второ, защото цялото им семейство си пада малко бохемско, поне в сравнение с всички останали. А освен това са евреи, имигранти от Полша.
Понякога, при хубаво време, семейство Шмелц си правят концерти в градината. Хер Шмелц има цигулка, а съпругата му — дръмбой. Дъщеря им, Сузи — пакостница с рошава коса и нахален поглед — свири на акордеона си. Всичко това се смята за неприлично — „все едно е карнавал някакъв“, както казва фрау Рихтер, която сигурно би получила удар, ако разбереше колко време прекарва Аня с малкия Ото. В топлите летни вечери Аня отваря прозореца на спалнята си, лежи в леглото сама и слуша.
Днес, в този следобед, непокорството на Аня доста притеснява Ото.
— Кога смяташ да се покажеш? — прошепва той. — Ами ако решат да не тръгват без теб? Какво ще направи баща ти, като те намери?
Ех, тези негови въпроси ръфат като мишки веселото ѝ настроение.
— Млъквай! — изсъсква Аня, внезапно осъзнала, че макар да са приятели, тя държи превъзходството. Тя е с една година по-голяма, по-висока е, а и притежава друга, по-неосезаема власт. — И да не си мръднал!
— Аня… — Ото подръпва ръкава ѝ, но тя маха с ръка и се отърсва от хватката му.
— Млъкни! — Аня затиска с ръка устатата му и гледа как в погледа на момчето се надига инстинктивен, почти животински страх. Колкото и да не иска, Ото остава с нея и не се обажда, когато я викат.
По-късно, когато съседът полицай я открива, се оказва, че и фрау Рихтер е участвала в издирването. Аня е ужасена, но и вътрешно ликува.
— Защо го направи? — пита със сериозен тон доктор Форцман, седнал в огромното кожено кресло в домашния си кабинет. — Би трябвало да си по-благоразумна. — Използва най-дълбокия си, най-морален глас. Шибалката е опряна отстрани на креслото.
— Той ме накара — отвръща Аня и потръпва, забила поглед в килима.
— Момчето на Шмелц ли?
Полицаят беше намерил и Ото, но за разлика от Аня, него го издърпаха за ухото и го поведоха към полицейския участък.
Аня кима утвърдително, а погледът на полицая, който ги намери, и сега е пред очите ѝ.
— Той го измисли — добавя тя и сърцето ѝ започва да бие лудо. — Не ме пускаше да изляза.
В поведението на доктор Форцман настъпва внезапна промяна. Той поставя длани на коленете си, разперва пръсти, а после леко ги стисва.