— Какво точно имаш предвид?
Измислицата на Аня набира мощност.
— Държеше ме. Запуши ми устата с ръка, когато понечих да извикам.
Доктор Форцман свъсва вежди.
— Повече не бива да играеш с него. Разбра ли?
— Да — кимва Аня. — Разбрах.
Колкото и да ѝ е чудно, шибалката си остава недокосната. Пращат я в стаята ѝ без вечеря, а малко по-късно фрау Рихтер ѝ носи тайничко чиния с грахова супа и един резен шунка.
— Милото дете — казва фрау Рихтер, клати глава и цъка с език. — Трябваше по-добре да те вардим от това момче.
При тези думи у Аня се заражда едно странно чувство: усеща лъжата като твърд предмет, заседнал в стомаха ѝ. И макар че е много гладна, не може да хапне и хапка. Нощта е прекрасна, но откъм дома на Шмелц не се чува нито смях, нито музика.
След това хората започват да хвърлят камъни по прозорците на семейство Шмелц. Някой измацва с боя диагонална черта на вратата им. Разчуло се е. Ото повече не се връща в училище.
Всъщност Аня го вижда само още веднъж. Върви през парка, свил рамене — студено му е, а Аня с изненада осъзнава колко малък изглежда. Странно чувство я обзема, като го гледа такъв — вятърът си играе с дългата му коса, като че е перушина, а и колко са тънички краката му в късите панталони, като крехки клонки. И затова Аня си повтаря версията, която беше скалъпила за пред баща си: той е един малък манипулатор, който я е принудил да се противопостави на волята на баща си и е притиснал потната си мръсна ръка към устата ѝ. Така детайлно си представя сцената, че започва да я усеща като съвсем истинска.
И ето че един ден семейство Шмелц изчезват. Посред нощ натоварват нещата си на каруцата, която хер Шмелц използва за магазина, напускат дома си и се местят в еврейския квартал.
В следващите дни и години, през дългите скучни следобеди, в къщата на улица „Лангебайн“, номер 34 Аня е сама и ѝ е мъчно за нейния приятел. А нощем тя лежи притихнала в стаята си и се мъчи да си припомни музиката, която семейство Шмелц свиреха преди. Сърцето ѝ се свива. Тя знае, че вината музиката да секне, е изцяло нейна.
Двайсет и седма глава
Дортмунд, 1934 г.
До момента на следващото ѝ бягство Ото Шмелц е избледнял в съзнанието ѝ и вече е едва доловим шепот в спомените ѝ от детството. Този път е решила да напусне дома си и да отиде в манастир, в обителта на женския орден „Свето причастие“. Вече е на двайсет и три — млада жена, но под бащиния си покрив все още е малко момиченце. Завършила е гимназия с високи оценки, дори с отличие, но няма да учи в университет. Възгледите на хер доктор Форцман изключват възможността момиче да завърши висше образование. Той вярва, че дългът на Аня сега, когато майка ѝ вече е починала, е да поеме грижите за къщата вместо него. Някой ден тя ще се омъжи и ще народи бебета, така че за какво ѝ е на нея висше образование?
Аня, от друга страна, изобщо не се чувства поблазнена от въртенето на домакинството, нито от женитбата, а следователно и от раждането на бебета. Тя е добра атлетка, има остър ум, но ѝ липсва въображение, свикнала е повечето време да е сама. Когато е сред приятелки, нищо в нея не я отличава от другите. Тя е средна на ръст; косата ѝ е русолява, нито твърде светла, нито много тъмноруса; чертите на лицето ѝ са съвсем обикновени. Очите ѝ са може би леко раздалечени, устните — малко по-тънки, а краката — слаби и кокалести. Но на нея ѝ е все едно. Важното е, че тялото ѝ е силно и здраво, в отбора по атлетика бяга най-бързо и скача най-високо от всички момичета. Уравновесена е по характер, а и е съвестна гражданка, така че всички я харесват. Винаги я канят на танцовите забави в голямата зала на кметството. Тя обаче приема поканите само от учтивост. Че какъв е смисълът от любовните връзки? Струва ѝ се, че те само отклоняват вниманието от важните неща в живота.
Които са, в този ред: широкият свят (не просто Германия, а цялата планета, населена с толкова много различни видове човешки същества — Аня е изчела от кора до кора всяка книга от колекцията на хер доктор Форцман от книги за различните цивилизации и антроположки изследвания), науката и добрата физическа форма (или по-точно — нейното членство в Девическия спортен отбор).
И по тези причини Аня смята да напусне дома си и да отиде в манастир — не защото иска да стане монахиня, а защото иска да отиде в Африка. Орденът има мисия там, в бившата хабсбургска колония Намибия. Представя си се как учи малки, пухкави туземски деца да четат и да варят зеленчуците и как заспива под мрежа против комари и слуша крясъците на маймуните. Тя жадува за възможността да види широкия свят. Както и да се махне от Дортмунд.