Робърт Шекли
Жертва от космоса
Хедуъл гледаше планетата долу. През тялото му премина тръпка на възхищение, защото това бе един красив свят със зелени равнини, червеникави планински масиви и синьозеленикави морета. Уредите на кораба му бързо събраха информация и установиха, че планетата е твърде подходяща за човека. Хедуъл набра данни за орбитално спускане и отвори тетрадката си.
Той беше писател, автор на „БЕЛИТЕ СЕНКИ НА АСТЕРОИДНИЯ ПОЯС“, „САГА ЗА ДАЛЕЧНИЯ КОСМОС“, „ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА МЕЖДУПЛАНЕТНИЯ СКИТНИК“ и „ТЕРИРА — ТАЙНСТВЕНАТА ПЛАНЕТА“.
Започна да пише в тетрадката си: „Пред мен плава нова, примамлива и тайнствена планета и предизвиква въображението ми. Какво ли ще намеря там аз, скитникът между звездите? Какви ли странни тайни се крият под красивата зелена обвивка? Дали това са опасности? Любов? Удовлетворение? Ще намери ли там мир измореният скитник?“
Ричард Хедуъл беше висок, строен, червенокос младеж. Бе наследил сериозно богатство от баща си и го бе инвестирал в голям космически кораб клас СС. През последните шест години бе пътувал със стария си кораб и бе писал възторжени книги за местата, които бе посетил. Но по-голямата част от възторга бе измислен, тъй като чуждите планети бяха отчайващи.
Хедуъл бе установил, че извънземните бяха невероятно тъпи и отчайващо грозни. Храната им бе невъзможна, а държанието ужасно. И въпреки това, Хедуъл пишеше любовните си истории и се надяваше някой ден да изживее някоя от тях.
Планетата долу беше красива, тропическа и без градове. Корабът му вече се насочваше към едно малко селище от колиби.
— Може би ще я открия тук — каза си Хедуъл, докато корабът рязко намаляваше скоростта си.
Рано тази сутрин Катага и дъщеря му Мили преминаха по моста от лиани, който водеше към Веселата планина, за да съберат цветове от фраг. Никъде на Игати фрагът не цъфтеше толкова богато, както във Веселата планина и това си беше нормално, защото това място бе свято. Посветено на Тангукари, усмихнатия бог.
По-късничко към тях се присъедини и Брог, един младеж с мрачно лице, без значение за никого, освен за самия себе си.
Мили имаше чувството, че ще се случи нещо особено важно. Тя бе високо, стройно момиче и работеше като в транс, като се движеше бавно и замечтано, а вятърът развяваше дългата й черна коса. Познатите предмети бяха като пропити с невероятна яснота и значение. Тя гледаше селото, което представляваше малка купчинка колиби оттатък реката. После се оглеждаше замечтано към върха, издигащ се зад нея, където се извършваха всички бракосъчетания на Игати. А по-нататък се простираше нежносиньото море.
Тя бе най-красивото момиче в Игати. Дори и старият свещеник го признаваше. Мечтаеше за драматична роля в живота, но минаваха ден след ден и монотонният живот в селото не се променяше. И ето я отново тук, събираща цветове от фраг, под горещината на двете слънца. Не беше честно!
Баща й работеше енергично и си тананикаше. Той знаеше, че цветовете скоро ще започнат да ферментират в селския казан. Лаг, свещеникът, ще промърмори подходящите думи и ще възлее питие пред лика на Тангукари. И когато тези формалности бъдат изпълнени, цялото село, включително и кучетата, ще си пийне страхотно.
Тези мисли го караха да работи по-бързо. Освен това Катага бе измислил и една тайна и опасна работа, с която да увеличи още повече престижа си. И това го караше да се чувства доволен.
Брог се изправи, избърса лице с края на препаската си и огледа небето за някакви признаци за дъжд.
— Хей! — извика той.
Катага и Мили вдигнаха поглед.
— Там! — завика Брог. — Там, горе!
Високо над главите им една сребриста точка, обвита в червеникави и зелени пламъци, се спускаше бавно. Докато я гледаха, тя се приближи и се превърна в блестяща сфера.
— Пророчеството! — прошепна благоговейно Катага. — Най-после… След толкова векове на очакване!
— Хайде да кажем в селото! — възкликна Мили.
— Чакай — каза Брог. Той се изчерви силно и заби петата си в земята. — Нали знаете, че аз го видях пръв.
— Разбира се — изрече нетърпеливо Мили.
— И щом съм го видял пръв — продължи Брог, — аз съм извършил нещо много важно в служба на цялото село. Не мислите ли… Няма ли да е редно…
Брог искаше онова, за което мечтаеше всеки игатиец, към което всеки се стремеше и се молеше, и заради което умните хора като Катага строяха тайнствени планове. Но това толкова желано нещо не биваше да се нарича по име. Мили и баща й обаче все пак го разбраха.
— Как мислиш? — попита Катага.
— Предполагам, че той заслужава нещо — каза Мили.