— Да, да… Но като си помисли човек, че краят на Брог бе толкова обикновен. — Очите му светнаха. — На мен ми се иска нещо наистина голямо. Нещо мъчително и сложно. Нещо чудесно. Като например онова, което ще получи пратеникът.
Мили отмести поглед.
— Това не отговаря на положението ти, татко.
— Вярно, вярно — отвърна Катага. — О, но някой ден… — Той се усмихна на себе си. Наистина! Някой ден! Един умен и смел мъж взима нещата в собствените си ръце и урежда сам насилствената си смърт, вместо да чака с надежда свещеникът да реши нещо с отслабналия си ум. Можеш да го наречеш ерес или друго, но нещо дълбоко в сърцето на Катага му казваше, че всеки има правото да умре толкова мъчително и насилствено, колкото му се иска… Ако може да го уреди.
Мисълта за полупрерязаната лиана го изпълваше с доволство. Колко голям късмет имаше той, че никога не беше се учил да плува!
— Ела — каза Мили. — Нека поздравим пратеника.
Те последваха съселяните си към равнината, където бе кацнала сферата.
Ричард Хедуъл се облегна в тапицирания си пилотски стол и избърса потта от челото си. Последните туземци току-що бяха напуснали кораба му и той ги чуваше как пеят и се смеят, докато се връщат към селото си във вечерния здрач. Пилотската кабина миришеше на цветя, мед и вино, а барабанният ритъм като че ли още отекваше от металните стени.
Той се усмихна замечтано и взе тетрадката си. Избра си молив и записа:
Красиво местенце е Игати със своите високи планини и бързи, бушуващи реки, с покритите с черен пясък морски брегове, буйни зелени джунгли и огромни цъфтящи дървета.
„Не, не е хубаво“ — каза си той. Облиза устни и продължи:
Хората тук са истински хуманоиди, със светла кожа и приятно държание. Те ме посрещнаха с цветя и танци и показаха голяма радост и обич към мен. Нямах никакви трудности при хипнотичното научаване на езика им и скоро се почувствах съвсем като у дома си. Те са добродушни и весели хора, мили и любезни, живеещи в пълно съгласие с природата. Какъв добър урок може да бъде това за цивилизования човек!
Сърцето му се отваря към тях бързо, също и към Тангукари, техния добродушен бог. На човек му се иска цивилизацията никога да не достигне дотук, за да не отклони тези мили хора от радостното им съществуване.
Хедуъл избра един молив с по-остър връх и продължи да пише:
„Има едно момиче, което се казва Мили и което…“ — Той задраска реда и започна отново: „Едно чернокосо момиче на име Мили, което е неописуемо красиво, се приближи до мен и погледна дълбоко в очите ми…“ — Задраска и това.
Той се намръщи и се опита да напише още няколко реда:
„Спокойните й кафяви очи обещават невероятни радости…“
„Малката й розова уста се изви леко, когато аз…“
„Макар че мъничката й ръка се докосна до моята само за миг…“
Той смачка листа. Петте месеца насилствена самота в космоса си казваха думата. По-добре беше да се върне към основната си задача и да остави Мили за после.
Започна да пише отново:
Има много неща, с които доброжелателният наблюдател би могъл да помогне на тези хора. Но пък съблазънта да не правиш абсолютно нищо от страх да не разрушиш собствената им култура е много силна.
Хедуъл затвори тетрадката си и погледна надясно към далечното село, сега осветено от факли. После отново отвори тетрадката.
Макар собствената им култура да изглежда богата и гъвкава в много отношения, известна помощ от моя страна би могла да им донесе само добро. И аз с удоволствие ще им я дам.
Той затвори отново тетрадката и остави молива.
На следващия ден Хедуъл започна да прави добрини. Той откри, че много от игатийците страдат от малария. След като внимателно подбра антибиотици, той успя да излекува всички, с изключение на най-силно засегнатите. После под негово ръководство туземците пресушиха блатата със заразена вода, където се въдеха комари.
Когато посещаваше и лекуваше болните, Мили го придружаваше. Красивото игатийско момиче бързо научи основните неща и служеше на Хедуъл като компетентна и незаменима медицинска сестра.
Скоро всички по-сериозни болести бяха победени в цялото село. Тогава Хедуъл започна да прекарва дните си в една слънчева пещера, недалеч от селото Игати, където си почиваше и работеше над книгата си.
Свещеникът Лаг свика общоселско събрание по този повод веднага.
— Приятели — заговори старият свещеник. — Нашият приятел Хедуъл направи прекрасни неща за селото. Той излекува болните ни, за да могат да живеят и да се насладят на даровете на Тангукари. Сега Хедуъл е изморен и си почива на слънце. Сега Хедуъл очаква наградата, заради която е пристигнал тук.