— Нормално е — каза търговецът Васи. — Трябва пратеникът да получи наградата си. Аз предлагам свещеникът да вдигне жезъла си и да извърши…
— Защо само толкова? — попита Джуеле, който се учеше за свещеник. — Не заслужава ли пратеникът на Тангукари по-добра смърт? Хедуъл заслужава нещо повече от жезъла! Много повече!
— Прав си — съгласи се Васи бавно. — В такъв случай аз предлагам да пъхнем отровни трънчета от легенбери под ноктите му.
— Това може и да е достатъчно добро за един търговец — намеси се Тгара, каменоделецът. — Но не и за Хедуъл. Той заслужава най-жестоката смърт! Аз предлагам да го завържем и да запалим тих огън под петите му, и постепенно…
— Чакайте — прекъсна ги Лаг. — Посланикът заслужава смъртта на посветените. Затова нека той да бъде отведен нежно и спокойно до най-близкия мравуняк и да бъде закопан там до шия.
Чуха се одобрителни възгласи. Тгара възкликна радостно:
— И докато той вика, да бъдат удряни древните церемониални барабани.
— И да има танци за него — намеси се Васи.
— И питиета в негова чест — добави Катага.
Всички се съгласиха, че това е красива смърт.
И така, последните детайли бяха уговорени и бе определено времето за изпълнение. Селото зашумя в религиозен екстаз. Всички колиби бяха украсени с цветя, с изключение на храма на Инструмента, който трябваше да остане такъв, какъвто си е. Жените пееха и се смееха, докато се готвеха за тържеството на смъртта. Само Мили, поради някаква неясна причина, бе мрачна. С наведена глава тя мина през селото и бавно се изкачи по хълма, за да отиде при Хедуъл.
Той бе съблечен до кръста и се печеше под блясъка на двете слънца.
— Здрасти, Мили — каза Хедуъл. — Чух тъпаните. Какво става?
— Ще има тържество — каза Мили и седна до него.
— Много хубаво. Може ли и аз да присъствам?
Мили го погледна и бавно кимна. Сърцето й се разтопяваше пред смелостта му. Този пратеник се придържаше точно към древните ритуали, според които човек трябваше да се прави, че празненството по случай собствената му смърт изобщо не го засяга. Днешните мъже не успяваха да поддържат необходимата сдържаност. Но, разбира се, че посланикът на Тангукари следва правилата по-добре от всички останали.
— Кога ще започне?
— След един час — каза Мили. Преди тя се държеше свободно с него. А сега сърцето й бе натежало и тя се чувстваше потисната. Не знаеше защо. Тя срамежливо погледна ярките му чуждоземни дрехи и червена коса.
— Сигурно ще бъде хубаво — каза Хедуъл. — Да, сигурно ще бъде приятно… — Гласът му се прекъсна. Той огледа през спуснатите си клепачи красивото игатийско момиче, великолепната извивка на шията и раменете й, правата й тъмна коса, и по-скоро почувства лекото й благоухание. Той нервно откъсна стръкче трева.
— Мили — заговори Хедуъл. — Аз…
Думите заглъхнаха върху устните му. Изведнъж, без да помисли, тя се хвърли в прегръдките му.
— О, Мили!
— Хедуъл! — изплака тя и се притисна до него. После внезапно се отдръпна и го изгледа изплашено.
— Какво има, мила? — попита той.
— Хедуъл, има ли още нещо, което да можеш да направиш за селото? Каквото и да е. Моят народ ще ти бъде благодарен.
— Разбира се, че има — каза Хедуъл. — Но мислех първо да си почина, да се отпусна.
— Не! Моля те! — заговори тя. — Онези напоителни канали, за които говореше… Не можеш ли да започнеш да ги правиш сега?
— Щом искаш — отвърна Хедуъл. — Но…
— О, скъпи! — тя скочи на краката си. Хедуъл посегна към нея, но тя отстъпи.
— Няма време! Трябва да побързам и да кажа в селото!
Тя избяга от него. А Хедуъл остана да си мисли за странното държание на извънземните, и по-специално на жените.
Мили хукна към селото и намери свещеника в храма, където той се молеше да получи мъдрост и напътствия. Тя набързо му разказа за новите планове на пратеника за подпомагане на селото.
Старият свещеник кимна бавно.
— Тогава церемонията трябва да бъде отложена. Но я ми кажи, дъще, защо ти се интересуваш от това толкова много?
Мили се изчерви и не можа да отговори.
Старият свещеник се усмихна. Но след това лицето му стана строго.
— Разбирам. Но послушай ме, момичето ми. Не позволявай любовта да те отклони от истинската вяра в Тангукари и спазването на древните традиции на нашето село.
— Разбира се, че не! — отвърна Мили. — Аз просто мисля, че смъртта на посветените не е достатъчно достойна за Хедуъл. Той заслужава повече! Той заслужава… Висшето!