— Вече шестстотин години не е имало човек, който да е бил достоен за Висшето — каза Лаг. — За последен път това стана, когато героят полубог В’ктат спаси игатийската раса от ужасните зверове Хуелва.
— Но Хедуъл също може да стане герой — настоя Мили. — Дай му време, позволи му да се бори! Той ще докаже, че заслужава!
— Може би — замислено произнесе свещеникът. — За селото ще бъде велико събитие… Но помисли си, Мили! Може на Хедуъл да му бъде необходим цял един живот, за да се докаже.
— А не си ли заслужава да се почака? — попита тя.
Старият свещеник поглади жезъла си и челото му се смръщи замислено.
— Може и да си права — каза накрая той. — Да, може би си права. — Той бързо се изправи и я погледна строго.
— Но трябва да ми кажеш истината, Мили. Ти наистина ли се опитваш да го запазиш заради Висшата смърт? Или просто искаш да го запазиш за себе си?
— Той трябва да получи смъртта, която заслужава — отвърна спокойно Мили. Но нямаше смелостта да погледне свещеника в очите.
— Чудя се — заговори отново свещеникът. — Чудя се какво ли таиш в сърцето си. И мисля, че ти клониш към опасна ерес, Мили. Ти, която си една от най-религиозните.
Мили тъкмо щеше да отговори, когато търговецът Васи се втурна в храма.
— Ела бързо! — завика той. — Фермерът Иглай наруши забраната!
Дебелият весел фермер бе умрял от ужасна смърт. Минавал по обичайния си път от колибата си към центъра на селото, покрай старото тръново дърво. И без каквото и да било предупреждение, дървото паднало отгоре му. Тръните го бяха пронизали изцяло. Очевидците казваха, че фермерът изпаднал в конвулсии и стенал повече от час преди да издъхне.
Но бе умрял с усмивка.
Свещеникът огледа тълпата, заобиколила тялото на Иглай. Няколко души криеха усмивките си с длани. Лаг отиде до тръновото дърво и огледа дънера. Виждаха се тънки следи от трион, замаскирани със смола. Свещеникът се обърна към тълпата.
— Често ли стоеше Иглай до това дърво? — попита той.
— Разбира се — отвърна един от другите фермери. — Винаги се хранеше под него.
Тълпата вече се усмихваше открито, горда от постижението на Иглай. Започнаха да си разменят весели закачки.
— Чудех се аз защо все тук се храни.
— Пък и никога не искаше компания. Казваше, че обичал да се храни сам.
— Ха!
— Сигурно всеки ден е рязал по малко.
— Месеци наред вероятно. Това е твърдо дърво.
— Голям хитрец е Иглай.
— Така е! Беше обикновен фермер и никой не би могъл да го нарече религиозен. Но си уреди дяволски хубава смърт!
— Слушайте, добри хора — извика Лаг. — Иглай е направил грях! Само свещеник може да осигури мъчителна смърт!
— Щом свещениците не са разбрали, какво толкова — промърмори някой.
— Е, било грях — обади се друг. — Но пък Иглай си получи красива смърт. Това е важното.
Старият свещеник се отдалечи натъжен. Нищо не можеше да направи. Ако бе хванал Иглай навреме, щеше строго да приложи наказанието. И Иглай никога нямаше да посмее да си уреди друга смърт. Вероятно щеше да си умре тихо и скучно в леглото на преклонна възраст. Но сега вече беше много късно. Фермерът бе получил смъртта си и бе полетял върху крилата й към Рукечанги. Сега беше безсмислено да се моли Бога да наказва Иглай в задгробния му живот, защото фермерът бе там и можеше да се застъпи сам за себе си.
— Никой от вас ли не го е виждал да реже дървото? — попита Лаг.
Но дори и някой да бе видял, нямаше да го каже. Лаг знаеше, че селяните ще се поддържат. Защото въпреки дълбоката религиозност, която се бе опитвал да насажда у тях още от ранно детство, те продължаваха да се опитват да надхитряват свещениците.
Кога ли щяха да разберат, че непозволената смърт никога не може да удовлетвори дотолкова, колкото онази, за която човек се е борил, мечтал и заслужил, и която е получил със съответната церемония.
Той въздъхна. Животът понякога бе толкова тежък товар.
Седмица по-късно Хедуъл записа в дневника си:
„Никога не е имало друга раса като тези игатийци. Вече живея между тях, храня се и пия с тях и наблюдавам церемониите им. Познавам ги и ги разбирам. И сега разбирам колко странни са те.
Най-важното е, че игатийците не разбират значението на войната! Представете си само, цивилизовани хора! Никога, през цялата им записана и устно предавана история, не са имали война. Те просто не разбират значението й. И ще ви дам следния пример:
Опитах се да обясня на Катага, бащата на Мили, какво означава война. Човекът се почеса по главата и ме попита:
— Казваш, че много хора убиват много други хора? Това ли е войната?