— Това е част от нея — казах аз. — Хиляди убиват други хиляди.
— В такъв случай — каза Катага, — много хора умират едновременно и по един и същ начин, нали?
— Точно така — отвърнах му аз.
Той обмисли казаното известно време, после се обърна към мен и каза:
— Не е хубаво много хора да умират едновременно по един и същ начин. Не е удовлетворително. Всеки човек трябва да умре от своята собствена смърт.
Помислете си само, цивилизовани хора, за невероятната наивност на този отговор. И все пак, вижте каква дълбока истина се крие зад тази наивност. Истина, която всички трябва да научим добре.
Освен това тези хора не се карат помежду си, те не се бият, не проливат кръв, тук не съществуват престъпления от любов или омраза, няма убийства. От всичко това се налага заключението, че насилствената смърт е нещо непознато сред тези хора. С изключение на инцидентите, разбира се. За съжаление, тук доста често има инциденти и обикновено те са с фатален край. Но това аз го приписвам на дивата природа и на безгрижието на местните жители. Но всъщност дори и инцидентите не минават незабелязано и без да бъдат разследвани. Свещеникът, с когото вече съм доста добър приятел, осъжда честотата на инцидентите и непрекъснато проповядва против тях. Той винаги предупреждава хората да внимават повече.
Той е добър човек.
А сега, аз пиша последната и най-прекрасна новина.
(Хедуъл се усмихна несъзнателно, поколеба се за миг и започна да пише отново.)
Мили се съгласи да ми стане съпруга! Щом приключа с писането, ще започне церемонията. Празненствата вече започнаха и се приготвят трапезите. Чувствам се най-щастливият от мъжете, защото Мили е красавица. И също така най-необикновената жена на света.
Тя притежава много силно социално съзнание. Даже прекалено силно, бих казал. Тя непрекъснато настоява да работя за селото. И аз направих много. Построих им напоителна система, запознах ги с няколко сорта бързорастящи плодове, научих ги да добиват метали и доста други неща. Списъкът е твърде дълъг. А тя иска да продължавам. Да направя много, много повече.
Но този път аз й тропнах с крак. Имам право на почивка. Искам един дълъг и безоблачен меден месец, а след това година или повече да се пека под слънцето и да завърша книгата си.
Мили просто не може да ме разбере. Тя продължава да се опитва да ме убеди, че аз трябва да продължавам да работя. И ми говори за някаква церемония, която включва «Висшето» (ако преводът ми на думата е правилен).
Но аз свърших достатъчно работа. И отказвам да работя поне една-две години.
Тази «Висша» церемония ще се проведе веднага след сватбата ни. Предполагам, че е някаква висока награда или нещо друго, с което тези хора искат да ме възнаградят. Аз вече заявих готовността си да я приема. Сигурно ще бъде интересно.“
За сватбата цялото село, водено от стария свещеник, се насочи към високия връх, където се извършваха всички бракосъчетания. Мъжете носеха церемониална украса от пера, а жените бяха обсипани с украшения от мидени черупки и блестящи камъни. Четирима яки селяни по средата на процесията носеха върху раменете си странен апарат. Хедуъл само го зърна, но разбра, че са го взели след религиозна церемония от колибата с гладък черен покрив, която изглежда беше някакъв храм.
Те преминаха един по един по тресящия се мост от лиани. Катага, който се движеше последен, се усмихна на себе си и тайничко прокара ножа си по отслабеното място.
Върхът представляваше тясна площадка върху черна скала, надвесена над морето. Хедуъл и Мили стояха в края, застанали с лице към свещеника. Хората затихнаха, когато Лаг вдигна ръце.
— О, велики Тангукари! — извика свещеникът. — Благослови този мъж, Хедуъл, твоя пратеник, който дойде при нас от небето с блестящо превозно средство и който се отдаде в служба на Игати така, както никой досега. И благослови твоята дъщеря Мили. Научи я да обича спомена за съпруга си… И да остане все така привързана към вярата на племето си.
Свещеникът погледна строго Мили, когато казваше това. А Мили, с вдигната високо глава, отвърна на погледа му.
— А сега — продължи свещеникът, — ви обявявам за мъж и жена!
Хедуъл прегърна жена си и я целуна. Хората завикаха радостно. И Катага се усмихна прикрито.
— А сега — заяви с най-топлия си глас свещеникът, — имам една хубава новина за теб, Хедуъл. Чудесна новина!
— О? — произнесе Хедуъл и с нежелание пусна съпругата си.
— Ние те оценихме — каза Лаг. — И решихме, че ти заслужаваш… Великото!
— Ами, благодаря — каза Хедуъл.