Свещеникът даде знак. Четиримата мъже със странния апарат, който Хедуъл само бе зърнал, се приближиха. Сега той видя, че това е платформа с размерите на голямо легло, изработена от някакво изглеждащо много старо черно дърво. Към рамката имаше привързани различни бодили, куки, изострени мидени черупки и заострени като игли тръни. Имаше и чаши, които още бяха празни. И имаше още други неща със странни форми, чието предназначение бе неизвестно за Хедуъл.
— От шестстотин години Инструментът не е излизал от храма си — каза Лаг. — Не е излизал от дните, когато В’ктат, богът-герой, собственоръчно спаси игатийския народ от унищожение. Но сега го изнесохме заради теб, Хедуъл!
— Нямаше нужда. Аз не заслужавам — каза Хедуъл.
От тълпата се чу шепот при доказателството за голямата му скромност.
— Повярвай на мен — каза Лаг. — Ти заслужаваш. Приемаш ли Великото, Хедуъл?
Хедуъл погледна към Мили. Не можа за разбере изражението на красивото й лице. Погледна и към свещеника. Лицето на Лаг беше безстрастно. Тълпата бе замряла. Хедуъл погледна Инструмента. Не му харесваше видът му. И в ума му се зароди едно съмнение.
Дали не бе сгрешил при оценката на тези хора? Този Инструмент вероятно е бил използван за мъчение в древността. Тези бодли и куки… Но пък за какво бяха останалите неща? Хедуъл се замисли дълбоко и когато си представи евентуалното им предназначение потръпна. Тълпата се бе събрала пред него. Зад гърба му бе острият връх на скалата и почти триста метровата пропаст под нея. Хедуъл отново погледна към Мили.
Любовта и доверието върху лицето й можеха да се разчетат безпогрешно.
Той погледна към селяните и видя тревогата им за него. И от какво се боеше? Те никога не биха направили нещо, с което да го наранят. Особено след всичко, което бе извършил за селото им.
Инструментът без съмнение имаше някакво символично значение.
— Приемам Висшето — каза Хедуъл на свещеника.
Селяните завикаха радостно и от планините им отвърна многогласно ехо. Те го обградиха усмихнати и започнаха да го поздравяват.
— Церемонията ще се извърши веднага — каза свещеникът. — В селото, пред статуята на Тангукари.
Всички веднага тръгнаха обратно, водени от свещеника. Хедуъл и булката му се движеха по средата на веригата. Мили още не бе казала дума след церемонията.
Те мълчаливо преминаха по клатушкащия се мост от лиани. От другата страна селяните се насъбраха около Хедуъл и започнаха да се натискат по-наблизо до него. Той почувства нещо като клаустрофобия. И си каза, че ако не беше убеден в природната им доброта, би помислил, че като че ли му завиждат.
Отпред се виждаше селото и олтарът на Тангукари. Свещеникът забърза нататък.
Изведнъж се чу вик. Всички се обърнаха и хукнаха към моста.
Застанал на брега на реката, Хедуъл видя какво се бе случило. Катага, бащата на Мили, бе вървял в края на процесията. Когато бе стигнал средата на моста, главната поддържаща лиана неочаквано се бе скъсала. Катага бе успял да се хване за една по-тънка лиана, но само за миг. Докато селяните гледаха, хватката му се отпусна и той падна в реката. Хедуъл гледаше, замръзнал от ужас. Видя всичко като насън: падането на Катага, усмивката на отчаяна смелост върху лицето му, буйната бяла пяна на бързите води на реката, острите скали отпред.
Това сигурно би била ужасна смърт.
— Не може ли да плува? — попита Хедуъл Мили.
— Не — каза момичето. — Той отказа да се научи… О, татко! Как можа!
Буйната бяла пяна плашеше Хедуъл повече от всичко. Повече от пустотата на космоса. Но бащата на съпругата му беше в опасност. Един мъж е длъжен да действа при подобни обстоятелства.
Той се хвърли с главата надолу в ледената вода.
Катага бе почти в безсъзнание, когато Хедуъл стигна до него, което беше добре, защото игатиецът не се задърпа, когато Хедуъл го хвана за косата и започна да плува бързо към близкия бряг. Но не успя да го достигне. Теченията отнесоха двамата настрани, като ги блъскаха и въртяха, потапяха и изкарваха към повърхността. С невероятно усилие Хедуъл успя да избегне първата скала. Но отпред се виждаха още.
Селяните тичаха по брега и му викаха.
С последни усилия Хедуъл се бореше да се доближи до брега. Една подводна скала го одра и той едва удържаше Катага. Игатиецът бе дошъл на себе си и започна да се дърпа.
— Не се предавай, старче — задъхано извика Хедуъл. Брегът бързо отминаваше. Хедуъл се приближи на три метра от него, а после течението започна отново да го отдалечава.
С последно усилие той успя да се хване за един надвиснал клон и да се издърпа нагоре. Само след миг, водени от свещеника, селяните измъкнаха двамата мъже на безопасност върху брега.