Занесоха ги в селото. Когато Хедуъл успя отново да започне да диша нормално, той се обърна и се усмихна изморено на Катага.
— За малко, старче — каза той.
— Натрапник! — изръмжа Катага. Той се изплю върху Хедуъл и се отдалечи. Хедуъл го изгледа и се почеса по главата.
— Трябва да е откачил — каза той. — Е, ще започваме ли Великото?
Селяните го обградиха със заплашителни лица.
— Ха! Великото му се искало!
— Човек като него.
— След като изтръгна горкия Катага от реката, още има смелостта да…
— Собственият му тъст, а той да му спасява живота!
— Такъв човек — обобщи търговецът Васи — не заслужава изобщо да умре!
Хедуъл се чудеше дали всички те не са откачили нещо. Той се изправи леко разстроен и се обърна към свещеника.
— Какво означава това? — попита го Хедуъл.
Лаг гледаше тъжно и бе пребледнял. Той стисна устни и не пожела да му отговори.
— Няма ли да получа церемонията за Великото? — попита го жално Хедуъл.
— Ти наистина я заслужаваш — каза свещеникът. — Ако някой някога е заслужавал Великото, то това си ти, Хедуъл. Чувствам, че би трябвало да я получиш като част от една абстрактна справедливост. Но тук има нещо повече от абстрактна справедливост. Има принципи за съчувствие и човешка справедливост, които са скъпи на Тангукари. Според тези принципи, Хедуъл, ти направи нещо ужасно и нехуманно, като спаси Катага от реката. Боя се, че твоите действия са непростими.
Хедуъл не знаеше какво да каже. Явно имаше някакво табу срещу спасяването на хора, паднали в реката. Но как биха могли да очакват от него да знае? Как можеха да позволят нещо толкова дребно да провали всичко онова, което бе направил за тях?
— Няма ли поне някаква церемония, която бихте могли да извършите за мен? — замоли се той. — Аз ви харесвам и искам да живея сред вас. Сигурно би могло да се направи нещо.
Очите на стария свещеник се насълзиха от съчувствие. Той стисна жезъла си и започна да го вдига.
Но бе спрян от застрашителното ръмжене на тълпата.
— Нищо не мога да направя — каза той. — Напусни ни, фалшив пратенико. Напусни ни, о, Хедуъл, който не заслужава да умре!
— Добре! — извика Хедуъл, внезапно ядосан. — Вървете по дяволите, мръсни диваци. Не бих останал тук, даже и да ме бяхте молили. Тръгваме. Идваш ли с мен, Мили?
Момичето примигна конвулсивно, погледна Хедуъл, а после свещеника. Последва дълго мълчание. После свещеникът прошепна:
— Не забравяй баща си, Мили. Не забравяй вярата на народа си.
Гордата малка брадичка на Мили се вдигна нагоре.
— Аз знам какви са ми задълженията — каза тя. — Да тръгваме, Ричард, скъпи.
— Хайде — каза Хедуъл. Той се насочи към космическия си кораб, следван от Мили.
Старият свещеник ги гледаше отчаяно.
— Мили! — сърцераздирателно извика той веднъж. Но Мили не се обърна. Той я видя да влиза в кораба и вратата се затвори.
Само след минути сребристата сфера се обви с червени и синкави пламъци. Тя се вдигна нагоре, засили се, превърна се в точка и се изгуби в небето.
По бузите на стария свещеник се стичаха сълзи, докато гледаше как корабът изчезва.
Часове по-късно Хедуъл заговори:
— Скъпа, водя те към Земята, планетата, откъдето дойдох. Там ще ти хареса.
— Знам — прошепна Мили, докато гледаше през люка към блестящите точки на звездите.
Някъде там, между тях, бе нейният дом, загубен завинаги. Тя вече изпитваше носталгия. Но нямаше друг избор. Поне за нея. Една жена трябва да бъде с мъжа, когото обича. И една жена, която обича истински, никога не губи вяра в мъжа си.
Мили не бе загубила вяра в Хедуъл.
Тя опипа малката кама, скрита в дрехата й. Камата бе намазана с невероятно мъчителна бавнодействаща отрова. Тя бе фамилно наследство, което трябваше да бъде употребено, когато наоколо не се намира нито един свещеник и бе предназначена само за най-любимия човек.
— Досега съм си губил времето — каза Хедуъл. — Но с твоя помощ ще извърша велики дела. Ти ще се гордееш с мен, любима.
Мили знаеше, че той не лъже. Някой ден, помисли си тя, Хедуъл ще изкупи греха си спрямо баща й. Може би това ще стане догодина. И тогава тя ще му даде най-ценното нещо, което една жена може да даде на един мъж.
Мъчителна смърт.