Бяхме успели.
Не можех да повярвам, че всичко е свършило.
Хеликоптерът се издигна във въздуха и в далечината видях светлините на фабриката.
IV. Жертвата
Седми ден, 00:12
— Джак!
Джулия се втурна по коридора към мен. На светлината от лампите на тавана лицето й изглеждаше красиво със слабите си, изящни черти. Беше по-красива, отколкото си я спомнях. Глезенът й бе превързан и на китката й имаше гипс. Тя ме прегърна и притисна чело до рамото ми. Косата й ухаеше на лавандула.
— О, Джак, Джак! Слава Богу, че си добре!
— Да — с пресипнал глас отвърнах аз. — Добре съм.
— Радвам се, много се радвам.
Просто стоях и я оставих да ме прегръща. После отговорих на прегръдката й. Не знаех как да реагирам. Тя кипеше от енергия, докато аз бях изтощен и празен.
— Добре ли си, Джак? — без да ме пуска, попита тя.
— Да, Джулия — отвърнах почти шепнешком.
— Какво ти е на гласа? — Жена ми се отдръпна и ме погледна. — Какво ти е?
— Сигурно си е изгорил гласните струни — също така прегракнало рече Мей. Лицето й беше почерняло от сажди. Имаше рани на скулата и челото.
Джулия пак ме прегърна и докосна ризата ми.
— Ранен си, скъпи.
— Само ризата ми.
— Сигурен ли си, че не си ранен, Джак? Според мен си ранен.
— Не, нищо ми няма. — Неловко се отдръпнах.
— Не мога да изразя колко съм ти благодарна за това, което направи тази нощ, Джак — каза тя. — Което направихте всички — прибави Джулия и се обърна към другите. — Ти, Мей, и ти, Боби. Съжалявам, че не бях тук, за да ви помогна. Знам, че аз съм виновна за всичко. Но сме ви много признателни. Компанията ви е признателна.
„Компанията ли?“ — помислих си. Ала казах само:
— Е, това просто трябваше да се направи.
— Да, така е. Бързо и решително. И ти го направи, Джак. Слава Богу!
Рики стоеше наблизо и кимаше. Приличаше на ония механични птици, дето пият от чаша вода. Чувствах се някак нереално, като на театър.
— Мисля, че трябва да пийнем по нещо, за да го отпразнуваме — каза Джулия. — Някъде имаше шампанско. Рики? Има ли? Да? Искам да отпразнуваме това, което направихте.
— Страшно ми се спи — казах аз.
— О, я стига, само една чаша.
Това бе типично за Джулия. Потънала в собствения си свят, тя не забелязваше как се чувстват хората около нея. В момента най-малко ни се пиеше шампанско.
— Не, благодаря — каза Мей и поклати глава.
— Сигурни ли сте? Наистина ли? Ще е забавно. Ами ти, Боби?
— Може би утре — отвърна той.
— Уф, добре! В края на краищата вие сте героите! Значи ще го отпразнуваме утре.
Забелязах, че говори много бързо и че движенията й са отсечени. Спомних си предположението на Елън, че жена ми взима наркотици. Определено изглеждаше, че се друса. Но бях толкова уморен, че просто не ми пукаше.
— Обадих се на Лари Хендлър, шефа на компанията. Много е благодарен на всички ви — каза Джулия.
— Много мило — отвърнах аз. — Той ще осведоми ли военните?
— Да осведоми военните ли? За какво?
— За избягалия експеримент.
— Джак, този проблем е решен. Ти се погрижи за това.
— Не съм сигурен. Някои рояци може да са избягали. Или да имат друго гнездо. Мисля, че за всеки случай трябва да повикаме военните. — Всъщност се съмнявах, че сме пропуснали нещо, ала исках да докарам външни хора. Бях уморен. Исках някой друг да поеме щафетата.
— Военните ли? — Джулия погледна Рики, после пак мен. — Абсолютно прав си, Джак — твърдо заяви тя. — Положението е изключително сериозно. Ако има и най-малка вероятност да е пропуснато нещо, трябва да ги осведомим веднага.
— Имам предвид тази нощ.
— Да, съгласна съм, Джак. Тази нощ. Всъщност ще го направя веднага.
Погледнах назад към Рики. Той ни следваше и продължаваше механично да кима. Не разбирах. Ами предишната му паника? Ами опасенията му, че експериментът ще бъде разкрит? Сега изглеждаше, че това не го интересува.
— Вие тримата идете да поспите, а аз ще се обадя в Пентагона — каза Джулия.
— Ще дойда с теб — казах аз.
— Няма нужда.
— Искам да дойда.