Тя ме погледна и се усмихна.
— Не ми ли вярваш?
— Може да имат въпроси, на които да им отговоря.
— Добре, чудесна идея. Отлична идея.
Бях сигурен, че нещо не е наред. Чувствах се като в театър — всички играеха някаква роля. Обърнах се към Мей. Веждите й бяха леко свъсени. Сигурно и тя го усещаше.
Минахме през херметичните камери и влязохме в жилищния отсек. Стори ми се неприятно студено и потреперих. Отидохме в кухнята и Джулия вдигна телефона.
— Сега ще се обадя, Джак.
Взех си лимонада от хладилника. Мей направи леден чай. Боби си отвори бира. Всички бяхме жадни. Забелязах в хладилника бутилка шампанско. Докоснах я. Беше студена. Вътре се охлаждаха и шест чаши. Тя вече бе подготвила празненството.
Джулия натисна бутона на високоговорителя. Разнесе се свободен сигнал. Тя набра някакъв номер. Но линията просто прекъсна.
— Да опитаме пак.
Жена ми пак набра номера. Същият резултат.
— Странно. Рики, нямам външна линия.
— Опитай още веднъж — предложи той.
Пиех лимонадата си и ги наблюдавах. Нямаше съмнение, че всичко това е театър, изпълнение за пред нас. Джулия надлежно набра номера трети път. Зачудих се какви цифри натиска. Или знаеше номера на Пентагона наизуст?
— Уф, нищо — каза тя.
Рики вдигна телефона, погледна отдолу и пак го остави.
— Би трябвало да работи — престори се на озадачен той.
— О, стига вече — обадих се. — Сигурно нямаме външна линия.
— Имаме — възрази Рики.
— Само преди няколко минути се обаждах — рече Джулия. — Точно преди да се върнете.
Рики се изправи.
— Ще проверя линиите.
— Да бе — озъбих се аз.
Джулия ме гледаше втренчено.
— Какво ти става, Джак?
— Какво да ми става?
— Ядосан си.
— Ебават се с мен.
— Няма такова нещо — тихо отвърна тя и ме погледна в очите.
Мей стана от масата и каза, че отивала да вземе душ. Боби отиде да играе на видеоигри — обичайното му средство за отдих. Скоро чух тракане на картечница и викове на умиращи. С Джулия останахме сами в кухнята.
Тя се наведе към мен и заговори с тих, сериозен глас.
— Мисля, че ти дължа обяснение, Джак.
— Не ми дължиш нищо.
— Искам да кажа, за поведението си. За решенията ми през последните дни.
— Няма значение.
— За мен има.
— Може би по-късно, Джулия.
— Трябва да ти обясня сега. Виждаш ли, въпросът е, че просто исках да спася компанията, Джак. Това е. Камерата се провали и не успяхме да я поправим, изгубихме договора си и компанията затъваше. Не исках „Займос“ да фалира. Бях вложила пари, имах какво да губя, а и предполагам, че съм искала да защитя репутацията си. Исках да спася компанията. Знам, че не прецених нещата. Бях отчаяна. Никой друг не е виновен. Всички искаха да спрем. Аз ги накарах да продължат. Това беше моят кръстоносен поход. — Тя сви рамене. — И всичко беше напразно. Компанията ще фалира след няколко дни. Провалих се. — Джулия се наведе още по-близо. — Но не искам да изгубя и теб. Не искам да изгубя семейството си. Не искам да изгубя нас.
Тя сниши глас, протегна ръка и я постави върху моята.
— Искам да поправя нещата, Джак. Искам да е като преди. — Пауза. — Надявам се, че и ти го искаш.
— Не съм сигурен в чувствата си — отвърнах аз.
— Уморен си.
— Да. Но наистина не съм сигурен.
— Искаш да кажеш за нас ли?
— Не ми се говори за това, по дяволите. — Бях изтощен, току-що бях преживял премеждие, в което едва не бях загинал и за което в крайна сметка бе виновна тя. На всичкото отгоре Джулия омаловажаваше вината си.
— О, Джак, хайде да се държим като преди — каза тя и внезапно се наведе към мен и се опита да ме целуне по устните. Отдръпнах се и извърнах глава. Джулия ме погледна умолително. — Моля те, Джак.
— Не е нито времето, нито мястото, Джулия.
Пауза. Не знаеше какво да каже. Накрая:
— Липсваш на децата.
— Сигурен съм. И те ми липсват.
Тя избухна в сълзи и изхлипа:
— Но аз не им липсвам! Изобщо не ги е грижа за майка им. — Тя отново протегна ръка към моята. Оставих я да я хване. Опитах се да определя чувствата си. Чувствах се неловко. Исках да спре да плаче.
— Джулия…
Интеркомът изпращя. Чух гласа на Рики.
— Имаме проблем с телефона. По-добре елате веднага.