Телефонната централа се помещаваше в стая, разположена в ъгъла на сервизното отделение. Затваряше се с тежка врата с тъмно прозорче в горната половина. През него видях изтръгнатите телефонни кабели. И Чарли Дейвънпорт. Изглеждаше мъртъв. Устата му зееше, очите му се взираха в празното пространство. Кожата му беше моравосива. Над главата му жужеше черен рояк.
— Нямам представа какво е станало — каза Рики. — Когато го видях за последен път, той спеше.
— Кога беше това? — попитах.
— Преди половин час.
— Ами роякът? Как е влязъл вътре?
— Не знам. Сигурно Чарли го е вкарал.
— Как? Нали мина през всички херметични камери?
— Да, но…
— Но какво, Рики? Как е възможно?
— Може… не знам, може да е бил в гърлото му или нещо подобно.
— В гърлото му ли? Искаш да кажеш, че е висял между сливиците му? Тия неща са смъртоносни, нали знаеш.
— Да, знам. Знам, естествено. — Той сви рамене. — Нямам представа.
Погледнах го и се опитах да разбера поведението му. Току-що бе установил, че в лабораторията му е проникнал смъртоносен нанорояк, ала изобщо не изглеждаше разстроен. Приемаше го съвсем нехайно.
Мей припряно влезе в стаята. Един поглед й беше достатъчен, за да прецени положението.
— Някой прегледа ли записите на охранителните камери?
— Не можем — отвърна Рики и посочи телефонната централа. — Управляват се отвътре — и цялата апаратура е разбита.
— Значи не знаеш как е влязъл?
— Не. Но явно не е искал да се обаждаме по телефона. Поне така изглежда.
— Защо му е на Чарли да влиза вътре? — попита Мей.
Поклатих глава. Нямах представа.
— Стаичката е херметизирана — каза Джулия. — Може би е знаел, че се е заразил, и е искал да се изолира. Затова се е заключил отвътре.
— Откъде знаеш? — попитах аз.
— Ами просто предполагам, че… хм… — Тя надникна през стъклото. — И… ключалката се отразява в хромираната повърхност ей там, виждаш ли?
Останах на мястото си. Но Мей погледна.
— О да, Джулия, имаш право. Чудесно наблюдение. Аз не го забелязах. — Звучеше фалшиво, ала Джулия, изглежда, не реагира.
Сега всички се преструваха. Всичко беше театър. И не разбирах защо. Но докато наблюдавах двете жени, забелязах, че Мей се държи извънредно предпазливо с Джулия. Сякаш се боеше от нея или поне се опасяваше да не я обиди.
Странно.
И малко страшно.
— Има ли начин да отключим вратата? — попитах Рики.
— Мисля, че да. Винс сигурно има ключ. Но сега няма да я отключваме, Джак. Не и докато роякът е вътре.
— Значи не можем да се обадим никъде, така ли? И нямаме никаква връзка с външния свят.
— До утре, да. Утре сутринта хеликоптерът ще се върне. — Рики надникна през стъклото. — Божичко. Чарли наистина здраво е поработил над централата.
— Според теб защо му е да го прави?
Рики поклати глава.
— Чарли си беше малко шантав, нали знаеш. Искам да кажа, беше колоритен. Но с това негово пърдене и тананикане не си падаше много читав, Джак.
— Никога не съм смятал така.
— Просто си казвам мнението.
Приближих се до него и погледнах вътре. Роякът бръмчеше около главата на Чарли и започнах да виждам, че по тялото му се образува млечна обвивка. Както обикновено.
— Не може ли да впръснем течен азот? — попитах. — И да замразим рояка.
— Сигурно бихме могли — отвърна Рики, — но пък ще повредим техниката.
— Не можеш ли да включиш климатика на пълна мощност и да изсмучеш частиците?
— В момента климатиците са на пълна мощност.
— И не искаш да използваш пожарогасител.
Той поклати глава.
— Пожарогасителите няма да навредят на частиците.
— Значи не можем да влезем в стаята, така ли?
— Да.
— Мобифони?
Рики отново поклати глава.
— Сигналът минава през централата. Всички комуникационни средства минават през нея — мобифони, Интернет, факс.
— Чарли е знаел, че стаята е херметизирана — намеси се Джулия. — Басирам се, че е влязъл вътре, за да предпази всички ни. Проявил е себеотрицание. Смелост.
И започна да развива теорията си за Чарли, да я раздува, да прибавя подробности. Това действаше малко разсейващо, като се имаше предвид, че главният проблем продължаваше да е без отговор — как да отключим вратата и да обезвредим рояка.
— Централата има ли друг прозорец? — попитах аз.