— Не.
— Този прозорец единствен ли е?
— Да.
— Добре тогава. Хайде да го затъмним и да угасим осветлението. И да изчакаме няколко часа, докато роякът изгуби енергия.
— Божичко, не знам… — колебливо отвърна Рики.
— Какво искаш да кажеш, Рики? — попита Джулия. — Според мен идеята е страхотна. Определено си струва да опитаме.
— Добре — незабавно отстъпи Рики. — Но ще трябва да изчакаме шест часа.
— Не бяха ли само три? — изненадах се аз.
— Да, но искам да се подсигурим преди да отворя вратата. Ако роякът се измъкне, всички ще загазим.
Взехме черен плат и го залепихме на прозореца, отгоре поставихме черен картон. Угасихме осветлението и залепихме електрическия ключ с лепенка. Накрая отново усетих умора. Погледнах си часовника. Минаваше един.
— Трябва да си легна — казах аз.
— Всички трябва да поспим — рече Джулия. — Утре сутрин пак ще се заемем с това.
Запътихме се към жилищния отсек. Мей закрачи до мен.
— Как си? — попита ме тя.
— Добре. Малко ме наболява гърбът.
Мей кимна.
— Ще го погледна.
— Защо?
— Просто ми позволи да го погледна преди да си легнеш.
— О, Джак, скъпи — възкликна Джулия. — Бедничкият ми.
— Какво има?
Седях гол до кръста на масата в кухнята. Джулия и Мей се суетяха зад мен.
— Има някакви мехури — отвърна Мей.
— Мехури ли? — рече Джулия. — Целият му гръб е покрит…
— Имаме компреси — прекъсна я Мей и се пресегна за аптечката под мивката.
— Надявам се — усмихна ми се Джулия. — Джак, не мога да изразя колко съжалявам, че трябваше да преживееш това.
— Може да те щипе малко — каза Мей.
Разбирах, че Мей иска да разговаря с мен насаме, но нямаше възможност. Джулия нямаше да ни остави нито за миг. Винаги бе ревнувала от Мей, дори преди години, когато я назначих в моя отдел, и сега се съревноваваше с нея за вниманието ми.
Това не ме ласкаеше.
Отначало компресът беше студен, но след няколко секунди започна да пари. Потръпнах.
— Не знам какви обезболяващи имаме — каза Мей. — Получил си изгаряне втора степен.
Джулия бясно затършува в аптечката и разхвърля съдържанието й във всички посоки. На пода се затъркаляха шишенца и кутийки.
— Има морфин — накрая съобщи тя. И лъчезарно ми се усмихна. — Това трябва да свърши работа!
— Не искам морфин — отвърнах аз. Искаше ми се да й кажа, че може да си ляга. Дразнеше ме. Енергичността й ми лазеше по нервите. И трябваше да говоря насаме с Мей.
— Няма друго освен аспирин — каза Джулия.
— Аспиринът ми стига.
— Мисля, че няма да е…
— Аспиринът ми стига!
— Защо ми се зъбиш?
— Извинявай. Не съм добре.
— Просто се опитвам да ти помогна. — Тя отстъпи назад. — Ако искате да останете сами, само ми кажете.
— Не, не искаме да останем сами — отвърнах аз.
— Е, просто се опитвам да помогна. — Джулия отново се наведе над аптечката. — Може да има нещо друго. — На пода пак полетяха кутии с лейкопласт и пластмасови шишенца с антибиотици.
— Джулия — казах аз. — Престани, моля те.
— Какво толкова ужасно правя?
— Престани.
— Просто се опитвам да помогна.
— Знам.
— Добре — обади се зад мен Мей. — Готово. Това би трябвало да ти е достатъчно до утре. — Тя се прозя. — А сега, ако не възразявате, отивам да си легна.
Благодарих й и я проследих с поглед, докато излезе от стаята. Когато се обърнах, Джулия ми подаваше чаша вода и два аспирина.
— Благодаря — казах аз.
— Никога не съм харесвала тази жена.
— Върви да лягаш.
— Всички легла тук са единични.
— Знам.
Тя се приближи към мен.
— Искам да съм с теб, Джак.
— Страшно съм уморен. Утре сутринта ще се видим, Джулия.
Върнах се в стаята си и погледнах леглото. Не си направих труда да се събличам.
Не си спомням главата ми да е докосвала възглавницата.
Седми ден, 04:42
Спах неспокойно и сънувах кошмари. Сънувах, че пак съм в Монтерей, отново се женя за Джулия и стоя пред свещеника. Тя застана до мен в булчинската си рокля и когато повдигна воала, смаяно видях колко е красива, млада и стройна. Джулия ми се усмихна и аз й отвърнах, като се опитах да скрия тревогата си. Защото сега забелязвах, че е нещо повече от стройна — лицето й бе слабо, почти изпито. Почти само череп.