— Да, Джулия. Това ми е работата.
— Нито за миг не се съмнявам в твоята всеотдайност. Но нали не възразяваш? — Ръката на Джулия се стрелна напред и тя натисна клавиша „назад“ в ъгъла на клавиатурата.
Появиха се други снимки на бактерии.
После на вируси, гледани през електронен микроскоп.
След това таблица на данните за бактериалния растеж през последните дванайсет часа.
Джулия още пет-шест пъти натисна клавиша, но не видя нищо друго освен образи на бактерии и вируси, графики и таблици. Накрая отдръпна ръка от клавиатурата.
— Изглежда, посвещавате много време на този проблем. Наистина ли е толкова важен?
— Ами, това е контаминант — отвърна Мей. — Ако не го овладеем, ще трябва да изключим цялата система.
— В такъв случай непременно го овладей. — Джулия се обърна към мен. — Искаш ли да закусим? Сигурно умираш от глад.
— Да.
— Ела да направим закуската — каза тя.
— Добре. — Погледнах Мей. — Повикай ме, ако мога да ти помогна с нещо.
Тръгнах с Джулия към жилищния отсек.
— Не знам защо, обаче тази жена ме безпокои — каза тя.
— И аз не знам защо. Мей е много тактична и съвестна.
— И много красива.
— Джулия…
— Затова ли не искаш да ме целунеш? Защото имаш връзка с нея ли?
— За Бога, Джулия…
Тя ме погледна и зачака.
— Виж, последните две седмици бяха тежки за всички. Честно казано, с теб се живееше трудно.
— Убедена съм.
— И честно казано, ти бях доста сърдит.
— И имаше основание, знам. Съжалявам, че трябваше да преживееш всичко това. — Тя се наведе и ме целуна по бузата. — Но вече ми се струва адски далечно. Не усещам напрежение помежду ни. Какво ще кажеш да се целунем и да компенсираме пропуснатото?
— Може би по-късно. Сега имаме много работа.
Тя закачливо се нацупи и имитира целувка.
— О, хайде, миличък, само малко целувчици… хайде, нищо няма да ти стане…
— По-късно — отсякох аз.
Джулия въздъхна и се отказа. Известно време мълчаливо вървяхме по коридора. После тя сериозно каза:
— Ти ме избягваш, Джак. И искам да знам защо.
Не й отговорих, само многострадално въздъхнах и продължих да вървя, като се престорих, че думите й не заслужават отговор. Всъщност бях ужасно разтревожен.
Не можех вечно да отказвам да я целуна. Рано или късно тя щеше да разбере какво знам. Може вече да беше разбрала. Защото дори когато се държеше детински, Джулия изглеждаше по-умна, по-проницателна отвсякога. Имах чувството, че нищо не й убягва. Същото се отнасяше за Рики. Двамата като че ли бяха придобили някаква свръхсетивност.
Тревожех се и за онова, което ми беше показала Мей. За черния облак, който сякаш бе излязъл от устата на Джулия. Защото доколкото знаех, рояците убиваха жертвата си. Бяха безпощадни. Сега изглеждаше, че жена ми носи рояк в себе си. Това не беше възможно. Дали имаше някакъв имунитет? Или роякът я търпеше и не я убиваше поради конкретна причина? Ами Рики и Винс? И те ли имаха имунитет?
Едно бе ясно: Джулия и Рики не искаха да се обадим на никого. Нарочно ни бяха изолирали в пустинята, знаейки, че разполагат с няколко часа до пристигането на хеликоптера. Следователно нямаха нужда от повече време. За какво? За да ни убият ли? Или само да ни заразят?
Докато крачех по коридора до жена си, се чувствах така, сякаш вървя до чужд човек. Човек, когото вече не познавам. И който беше невероятно опасен.
Погледнах си часовника. Вертолетът щеше да е тук след по-малко от два часа.
Джулия се усмихна.
— Среща ли имаш?
— Не. Просто си мислех, че е време за закуска.
— Джак — каза тя. — Защо не си откровен с мен?
— Откровен съм…
— Не си. Чудеше се след колко време ще пристигне хеликоптерът.
Свих рамене.
— След два часа — продължи Джулия. И прибави: — Басирам се, че с радост ще си тръгнеш оттук, нали?
— Да. Но няма да си тръгна, докато не свърши всичко.
— Защо? Какво е останало да се върши?
Вече бяхме стигнали жилищния отсек. Усетих миризма на пържени яйца с бекон. Рики се появи иззад ъгъла и весело се усмихна, когато ме видя.
— Здрасти, Джак. Как спа?
— Добре.
— Наистина ли? Щото изглеждаш малко уморен.
— Сънувах кошмари.
— Нима? Кошмари ли? Отврат.
— Понякога се случва.
Тримата влязохме в кухнята. Боби приготвяше закуска.