Чукането беше престанало. Разнесе се остро стържене на поддаващ метал. Магнитът се бе включил за няколко милисекунди.
— Първи импулс — съобщи Рики. — Не се прави на идиот, Джак.
Бам! Бам! Импулсите започнаха да се редуват на все по-кратки интервали. Кожухът на охладителя започна да се огъва.
Бам! Бам!
Не издържах.
— Добре! — извиках аз. — Рики! Ще ви кажа!
Бам!
— Хайде, Джак! Чакам.
— Не! Първо го изключи. И ще кажа само на Джулия.
Бам! Бам!
— Много неразумно от твоя страна, Джак. Не си в положение да се пазариш.
Бам!
— Вируса ли искаш, или предпочиташ да е изненада?
Бам! Бам! Бам!
После внезапно настъпи тишина. Чуваше се само съскането на охлаждащата течност, която изтичаше от кожуха. Магнитът бе горещ на пипане. Но поне импулсите на ЯМР бяха престанали.
ЯМР.
Зачаках Джулия. Седнах.
Чух вратата да се отключва. Влезе Джулия.
— Не си пострадал, нали, Джак?
— Не, пострадаха само нервите ми.
— Не знам защо се подложи на това — каза тя. — Беше напълно излишно. Но ти нося добра новина. Току-що пристигна хеликоптерът.
— Наистина ли?
— Да, днес подрани. Само си помисли, нали ще е чудесно да се прибереш вкъщи? В своя дом, при семейството си?
Седях, опрял гръб на стената, и я гледах.
— Искаш да кажеш, че мога да си вървя, така ли?
— Разбира се, Джак. Няма защо да стоиш тук. Само ми дай тубата с вируса и си върви.
Не й вярвах нито за миг. Виждах доброжелателната Джулия, прелъстителната Джулия. Ала не й вярвах.
— Къде е Мей?
— Почива си.
— Какво сте й направили?
— Нищо. Абсолютно нищо. — Тя поклати глава. — Наистина не разбираш, нали? Не искам никой да пострада, Джак. Нито ти, нито Мей, никой. Особено ти.
— Опитай се да го обясниш на Рики.
— Моля те, Джак. Хайде да оставим чувствата настрани и да поразсъждаваме логично. Ти сам правиш всичко това. Защо не приемеш новото положение? — Джулия ми протегна ръка и аз я поех. Тя ме изправи на крака. Беше силна. По-силна отвсякога. — В крайна сметка ти си основен участник. Ти унищожи дивия тип, Джак.
— За да може да процъфти доброкачественият тип.
— Точно така, Джак. За да може да процъфти доброкачественият тип. И да влезе в симбиоза с човешките същества.
— Симбиозата, в която сте влезли вие?
— Точно така, Джак — усмихна се Джулия.
Усмивката й бе зловеща.
— Джулия, това са глупости — казах аз. — Това е болест.
— Разбира се, че ще смяташ така. Защото още не знаеш какво е. Не си го изпитал. — Тя се приближи и ме прегърна. Позволих й. — Нямаш представа какво ти предстои.
— Историята на моя живот.
— Стига си се инатил. Просто го приеми. Изглеждаш уморен, Джак.
Въздъхнах.
— Уморен съм. — И наистина бях. В нейните ръце определено се чувствах слаб. Бях сигурен, че и тя го усеща.
— Тогава защо не се отпуснеш? Прегърни ме, Джак.
— Не знам. Може би си права.
— Права съм, разбира се. — Тя пак се усмихна, разроши косата ми с длан. — О, Джак, ужасно ми липсваше.
— И ти на мен — отвърнах аз. — Липсваше ми. — Прегърнах я, притиснах я към себе си. Лицата ни се доближиха едно към друго. Тя беше красива, устните й се разтвориха, очите й се взираха в мен, меки, подканящи. Усетих, че се отпуска. — Кажи ми само едно, Джулия.
— Разбира се, Джак.
— Защо си отказала да се подложиш на изследване с ядрен магнитен резонанс в болницата?
Тя се намръщи и се отдръпна, за да ме погледне.
— Какво? Какво искаш да кажеш?
— И ти ли си като Аманда?
— Коя Аманда?
— Нашето бебе, забрави ли? Ядреният магнитен резонанс я излекува. Светкавично.
— За какво говориш?
— Джулия, роякът има ли някакви проблеми с магнитните полета?
Тя се ококори и започна да се бори в ръцете ми.
— Пусни ме! Рики! Рики!
— Съжалявам, скъпа — казах аз. И натиснах бутона с коляно. Разнесе се острият звук от пулсирането на магнита.
Джулия закрещя.
От отворената й уста се разнасяше силен постоянен вик, мускулите на лицето й бяха напрегнати. Стиснах ръката й. Кожата на лицето й затрепери. После чертите й започнаха да се променят, да се подуват. Стори ми се, че очите й изглеждат уплашени. Подуването продължи и се разпадна на отделни ручейчета.