Вдигнах очи към Винс тъкмо навреме, за да видя, че вади от един сандък в ъгъла прозрачен бял найлон. Уви се в него и с гърлен вик се втурна към мен. Бях точно на ръба на стълбата. Завъртях се настрани и се хванах за една голяма тръба.
Винс се блъсна в мен.
Епруветката изхвърча от дланта ми и се разби в решетката. Тубата се изплъзна от другата ми ръка, затъркаля се по коридора и спря на ръба на пътеката. Още няколко сантиметра и щеше да падне долу. Скочих към нея.
Все още увит в найлона, Винс пак ме блъсна. Ударих главата си в стоманената тръба. Подхлъзнах се върху кафявата кал, която се стичаше през отворите на решетката, и едва запазих равновесие. Винс ме удари трети път.
В паниката си той така и не разбра, че съм изгубил оръжията си. А може и да не виждаше през найлона. Просто ме блъскаше с тялото си, докато не паднах на четири крака. Мигновено запълзях към тубата. Странното ми поведение го накара да спре. Той дръпна найлона надолу, забеляза тубата и се метна към нея, като изви тяло във въздуха.
Ала закъсня. Вече я бях хванал за дръжката и успях да я дръпна към себе си в мига, в който Винс падна върху решетката, удари челото си и разтърси глава.
Сграбчих края на найлона и рязко го дръпнах.
Винс извика и полетя надолу.
Видях го да се стоварва на пода. Тялото му не помръдна. После роякът се отдели от него и се издигна във въздуха като призрак. Призракът се насочи към Рики и Джулия, които продължаваха да ме гледат. После се обърнаха и бързо се отдалечиха, като прескачаха пипалата на октопода. Човек дори можеше да си помисли, че са уплашени.
Чудесно, казах си.
Изправих се и тръгнах към резервоарите. Инструкциите бяха написани на долния резервоар. С лекота се справих с клапаните. Развъртях капачката, изчаках азотът със съскане да излезе, после излях вътре съдържанието на тубата. Заслушах се в клокоченето на течността. Завъртях капачката и отворих клапана.
Бях успял.
Дълбоко си поех дъх.
В крайна сметка щях да спечеля играта.
Слязох с асансьора. За пръв път този ден се почувствах добре.
Седми ден, 08:12
Всички се бяха струпали в отсрещния край на помещението — Джулия, Рики, а сега и Боби. И Винс беше там, но понякога виждах през него — роякът слабо прозираше. Чудех се кой от другите вече е само рояк. Не бях сигурен. А и нямаше значение.
Стояха до компютърните монитори, които показваха всички параметри на производствения процес: температурни графики, полезна мощност, Бог знае още какво. Ала бяха с гръб към екраните. Наблюдаваха мен.
Спокойно и с отмерена крачка се приближавах към тях. Не бързах. Нищо подобно. Прекосих залата за цели две минути. Те ме гледаха озадачено, после им стана смешно.
— Ей, Джак, как минава денят ти? — попита Джулия.
— Не е зле — отвърнах аз.
— Изглеждаш много самоуверен.
Свих рамене.
— Взел си всичко под контрол, а?
Отново свих рамене.
— Между другото, къде е Мей?
— Не знам. Защо?
— Боби я търсеше. Не я откри никъде.
— Нямам представа. Защо сте я търсили?
— Мислехме, че всички трябва да сме заедно, когато свършим работата си тук — каза Джулия.
— А, това ли било? Значи свършваме?
Тя бавно кимна.
— Да, Джак. Свършваме.
Не можех да рискувам да си погледна часовника. Предполагах, че са изтекли три-четири минути.
— Е, какво сте намислили? — попитах.
— Ти ме разочарова, Джак — каза Джулия. — Наистина. Знаеш, че много те обичам. Не искам да ти се случи нищо лошо. Но ти ни пречиш, Джак. И ще продължаваш да ни пречиш. Не можем да го допуснем.
— Разбирам.
— Просто не можем, Джак.
Бръкнах в джоба си и извадих пластмасова запалка.
— Поставяш ме в трудно положение, Джак — продължи Джулия.
— Защо?
— Ти присъства на раждането на нещо съвсем ново. Нещо ново и чудесно. Но си враждебно настроен към него.
— Така е.
— Раждането е мъчително.
— Смъртта също — отбелязах аз.
— Да, смъртта също. — Тя ме погледна намръщено.
— Какво има?
— Къде е Мей? — повторно попита Джулия.
— Не знам. Нямам представа.
Веждите й останаха свъсени.