Само че от време на време ме стрелкаха с тревожни погледи, като че ли можех да се промъкна до тях и да ги изнасиля, докато са с гръб към мен. Даже сестрата, Глория, прояви подозрителност. Тя погледна бебето в ръцете ми — което не плачеше и едва подсмърчаше.
— Какъв смятате, че е проблемът?
Отговорих, че сме за имунизация.
— Водили ли са я тук преди?
Да, водехме я при доктора още от раждането й.
— Вие роднина ли сте?
Да, бащата.
Накрая ни въведе вътре. Лекарят се ръкува с мен, държа се много дружелюбно, изобщо не попита защо идвам аз, а не жена ми или икономката. Направи на Аманда две инжекции и тя се разплака. Полюлях я на рамо и я успокоих.
— Мястото може да се подуе малко и да се зачерви. Обадете ми се, ако не премине за четирийсет и осем часа.
Излязох в чакалнята и се опитах да измъкна кредитната си карта, за да платя сметката, докато бебето плачеше. И тъкмо тогава се обади Джулия.
— Здрасти. Какво правиш? — Сигурно бе чула плача на детето.
— Плащам на педиатъра.
— Хващам те в неподходящ момент, а?
— Нещо такова.
— Добре, виж, само исках да ти кажа, че ще свърша рано — най-после! — и ще се прибера за вечеря. Какво ще кажеш да взема нещо на път за вкъщи?
— Страхотно — отвърнах аз.
Тренировката на Ерик закъсняваше. На игрището се стъмваше. Треньорът винаги провеждаше тренировката късно. Нервно се разхождах край тъчлинията и се чудех дали да се оплача. Границата между глезенето и основателната защита на децата беше деликатна. Никол се обади по мобифона си, за да ми каже, че театралната й репетиция е свършила, и да ме пита защо не съм отишъл да я взема. Отговорих, че още съм при Ерик, и попитах дали не може да се прибере с колата на някой от съучениците си.
— Татко! — ядосано рече тя. Все едно съм я помолил да се прибере с пълзене.
— Виж, нищо не мога да направя.
Саркастично:
— Няма значение.
— Мери си приказките, момиче.
Но след няколко минути ненадейно прекратиха мача. На игрището спря голям зелен камион и от него слязоха двама мъже с маски, дебели гумени ръкавици и контейнери за течности на гръб. Щели да пръскат с хербициди или нещо подобно и всички трябвало да напуснат терена.
Обадих се на Никол и й казах, че ще я вземем.
— Кога?
— Пристигаме.
— От тренировката на гаднярчето ли?
— Стига, Ник.
— Защо винаги първо взимаш него?
— Не взимам винаги първо него.
— Взимаш го. И е гаднярче.
— Никол!
— Извинявай.
— Идваме след няколко минути. — Изключих. В последно време децата се развиваха по-бързо. Сега пубертетът започва на единайсет.
В пет и половина децата си бяха вкъщи и нападнаха хладилника. Никол ядеше голямо парче кашкавал. Казах й да престане, защото ще си развали вечерята. После се заех да слагам масата.
— Кога все пак ще е вечерята?
— Скоро. Мама ще я донесе.
— Аха. — Тя изчезна за няколко минути, после се върна. — Мама казва, че се извинява задето не се е обадила, но че ще закъснее.
— Какво? — Тъкмо наливах вода в чашите на масата.
— Извинява се задето не се е обадила, но ще закъснее. Току-що разговарях с нея.
— Господи! — Ядосах се. Опитвах се да не проявявам яда си пред децата, но понякога не успявах. Въздъхнах. — Добре.
— Много съм гладна, татко.
— Вземи брат си и се качвайте в колата — наредих аз. — Ще вечеряме навън.
Същата вечер Аманда не искаше да заспи. Реших, че е от ваксината. В такива случаи действаше само един метод: да я носиш на ръце с гръб към себе си из къщата, тихо да й говориш и да й показваш цветята, снимките по стените, гледката от прозореца. Трябваше да чакаш, докато се прозее. Тогава можеше да я сложиш да си легне. Само че понякога тази първа прозявка отнемаше много време.
Затова я разхождах из нейната стая, показвах й картинките на герои от „Мечо Пух“ по абажура и всичките й дрънкалки. Без резултат. Занесох я в дневната и й показах всички снимки по лавиците.
Там имаше снимки на Джулия.