— Сигурно смята, че си некадърна — подметна Ерик.
— Лайненце гадно! — Никол го шляпна по главата.
— Маймунски гъз!
— Стига — казах аз, докато палех колата. — Коланите.
— Идиотче проклето — измърмори Никол, докато си закопчаваше предпазния колан.
— Казах да престанете.
— Пикла — рече Ерик.
— Стига, Ерик.
— Да, Ерик, послушай баща си и млъкни.
— Никол! — Стрелнах я с поглед в огледалото.
— Извинявай.
Още малко и щеше да се разплаче.
— Миличка, много съжалявам, че не си получила ролята — казах й. — Знам, че много я искаше, и сигурно си разочарована.
— Не, не ми пука.
— Добре.
— Наистина, татко, не ми пука. Това е минало. Продължавам напред. — И след кратка пауза: — Знаеш ли на коя я дадоха? На оная минетчийка Кейти Ричардс! Господин Блейки е голям хуй — И преди да успея да кажа нещо, избухна в сълзи, като хлипаше силно и артистично.
Мислено си отбелязах след вечеря да поговоря с Никол за тия изрази — след като се успокои.
Режех зелен фасул, за да го готвя на пара, когато Ерик ме попита от вратата на кухнята:
— Татко, къде ми е плейърът?
— Нямам представа. — Така и не можех да свикна с мисълта, че трябва да знам къде са личните им вещи. Геймбоят на Ерик, бейзболната му ръкавица, блузката на Никол, гривната й.
— Защото не мога да го намеря. — Той остана на вратата, без да се приближава, за да не го накарам да помогне в подреждането на масата.
— Търси ли?
— Навсякъде, татко.
— Аха. А в стаята си търси ли?
— Да.
— В дневната?
— Навсякъде.
— А в колата? Може да си го оставил в колата.
— Не съм, татко.
— Да не си го оставил в шкафчето си в училище?
— Нямаме шкафчета, а кабинки.
— Провери ли в джобовете на якето си?
— Стига, татко. Търсих навсякъде. Плейърът ми трябва.
— След като вече си търсил навсякъде, и аз няма да го намеря, нали така?
— Татко!
— Ще ми помогнеш ли?
Задушеното щеше да се готви още половин час. Оставих ножа и отидох в стаята на Ерик. Проверих на всички обичайни места, в дъното на гардероба му, където имаше купчина сбутани дрехи (трябваше да поговоря с Мария за това), под леглото, зад нощното шкафче, в най-долното чекмедже в банята и под захвърлените върху бюрото камари боклуци. Ерик имаше право. Плейъра го нямаше в стаята. Запътихме се към дневната. Пътьом надникнах в стаята на бебето. И веднага го видях. На лавицата до плота за повиване, точно до тубичките с бебешки крем. Ерик го грабна.
— Много ти благодаря, татко! — И изчезна.
Нямаше смисъл да питам защо е в стаята на бебето. Върнах се в кухнята и продължих да режа фасула. Почти незабавно:
— Таткооо!
— Какво? — извиках аз.
— Не работи!
— Недей да крещиш.
Ерик нацупено се появи в кухнята.
— Тя го е счупила.
— Кой?
— Аманда. Олигавила го е или нещо такова и го е повредила. Не е честно.
— Провери батерията.
Той ме погледна съчувствено.
— Естествено, татко. Казвам ти, тя го е счупила! Не е честно!
Съмнявах се, че MP3-плейърът му е счупен. Тези неща са много здрави и нямат подвижни части. Пък и беше прекалено голям за бебето. Сложих зеления фасул да се готви и протегнах ръка.
— Дай го.
Отидохме в гаража и извадих кутията с инструменти. Ерик наблюдаваше всяко мое движение. Имах пълен комплект инструменти, необходими за работа с компютри и електронни устройства. Действах бързо. Отворих задния капак и видяхме зелената платка, покрита с фин пласт сивкав прах, като мъх от сушилня за дрехи, който обгръщаше всички електронни части. Предположих, че Ерик е играл с него бейзбол. Сигурно затова не работеше. Ала когато погледнах ръба на пластмасовата кутия, видях гумен уплътнител. Устройството беше херметично затворено.
Издухах праха, за да виждам по-добре. Надявах се, че проблемът е разхлабена клема на батерията или изскочил чип, нещо, което лесно може да се поправи. Втренчих се в чиповете и се опитах да прочета надписите. Буквите на един от тях бяха размазани…
Сепнах се.
— Какво има? — попита Ерик.