Накратко, Силициевата долина не е място за пасивни личности и аз не съм такъв. Скъсвах се от бачкане. Трябваше ежедневно да се доказвам — иначе с мен щеше да е свършено.
Такава бе представата ми за мен. Бях убеден, че съм прав, Елън обаче имаше право за едно. В кариерата си бях имал късмет. Когато компютърните програми започнаха да имитират биологични системи, аз имах преимуществото, че съм завършил биология. Всъщност някои програмисти трябваше да поделят времето си между компютърната симулация и полевите проучвания на животински групи, за да прилагат уроците на едната област в другата.
Нещо повече, аз бях специализирал популационна биология — науката за групите живи организми. А компютърната наука се развиваше в посока на паралелните мрежови структури — програмирането на популации интелигентни агенти. За тази цел се изискваше специален начин на мислене и аз притежавах точно тази квалификация.
Затова бях много подходящ за тенденциите на развитие в моята област и с нейното развитие постигнах забележителен напредък. Бях на подходящото място в подходящото време.
Поне това беше вярно.
Мултиагентните системи, които бяха създадени по модела на биологични популации, ставаха все по-важни в реалния свят. Като моите програми, които имитираха поведението на мравките, за да управляват големи комуникационни мрежи. Или като програмите, имитиращи разделението на труда в термитните колонии, за да контролират термостатите в небостъргач. Тясно свързани с тях бяха програмите, които имитираха генетична селекция и имаха широк кръг от приложения. Една такава програма показваше на свидетели на престъпление девет лица и им предлагаше да изберат онова, което най-много прилича на престъпника, макар нито едно от тях да не му принадлежеше. След това им показваше още девет лица и така нататък. По този начин програмата постепенно изграждаше изключително точен съставен образ на лицето, много по-прецизен от портретите на полицейските художници. Не се налагаше свидетелите да посочват коя черта избират във всяко лице. Те просто избираха и програмата еволюираше.
След това идваха биотехнологичните компании, които бяха установили, че не са в състояние успешно да създават нови протеини, защото те се нагъваха по необясними начини. Затова сега компаниите използваха генетична селекция, с помощта на която новите протеини сами „еволюираха“. Всички тези процедури за броени години се бяха превърнали в обичайна практика. И възможностите им се разширяваха, ставаха все по-важни.
Да, наистина бях на подходящото място в подходящия момент. Но не бях пасивен, просто имах късмет.
Още не бях взел душ и не се бях избръснал. Отидох в банята, съблякох си тениската и се погледнах в огледалото. Смаяно видях, че коремът ми направо е увиснал. Досега не го бях забелязвал. Естествено, бях на четирийсет и истината бе, че напоследък не се упражнявах много. Не защото бях в депресия. Бях зает с децата и се уморявах. Просто не ми се правеха упражнения.
Втренчих се в отражението си и се зачудих дали Елън не е права.
Основният проблем на психологията е, че човек не може да я прилага към себе си. Може да е невероятно проницателен по отношение на недостатъците на приятелите, съпругата или децата си. Но не и на собствените си недостатъци.
Психологията не действа, ако стоиш пред огледало. Доколкото зная, досега никой не е обяснил този странен факт. Аз лично винаги съм смятал, че в това отношение е много показателна една процедура в компютърното програмиране, наречена „рекурсия“. Рекурсия означава да направиш програмата така, че да има връзка със себе си, да използва собствената си информация, за да повтаря операциите, докато постигне резултат. Рекурсия се прилага при някои алгоритми за подреждане на данни и други подобни неща. Само че трябва да се направи внимателно, защото има опасност машината да изпадне в така наречения „безкраен регрес“. Това е програмният еквивалент на ония смешни огледала, които отразяват все по-малки огледала и така до безкрай. Програмата продължава да повтаря ли повтаря, но нищо не се случва. Машината увисва.
Винаги съм си мислил, че се наблюдава подобно явление, когато човек насочи психологическия си анализ към себе си. Мозъкът увисва. Мисловният процес тече ли тече, ала не води доникъде. Трябва да е нещо такова, защото е известно, че човек може безкрайно да мисли за себе си. Някои хора не мислят за нищо друго. И все пак интензивната интроспекция като че ли никога не води до промяна. Истинското самопознание се среща изключително рядко.