— Да, но…
— Ако си прав, че тя започва да подготвя почвата за съда, трябва много да внимаваш, приятелю. Подмяната на чувствата трудно се оборва. Децата се сърдят на мама и тя твърди, че вината е твоя. Как ще докажеш, че не е вярно? Не можеш. Освен това ти през повечето време си си вкъщи и спокойно може да е вярно. Съдът ще реши, че си разочарован и че сигурно завиждаш на работещата си съпруга. — Той вдигна ръка. — Знам, знам, че не е вярно, Джак, но този аргумент лесно минава пред съдиите, това искам да кажа. И нейният адвокат непременно ще го използва. Тъй като й завиждаш, настройваш децата срещу нея.
— Това са глупости.
— Разбира се. Знам. — Гари ме потупа по рамото. — Затова иди при опитен консултант. Ако ти трябват имена, обади се в кабинета ми и Барбара ще ти даде няколко адреса.
Обадих се на Джулия да й кажа, че Елън пристига за няколко дни. Естествено не успях да се свържа с нея, само с гласовата й поща. Оставих въздълго съобщение, за да й обясня какво става. После отидох на пазар, защото поради гостуването на сестра ми щяха да ни трябват още продукти.
Бутах количката по пътеката в супермаркета, когато ми се обади голобрадият стажант от болницата. Попита за Аманда и аз отговорих, че синината почти е изчезнала.
— Чудесно — каза той. — Радвам се да го чуя.
— Какво става с резултатите от магнитния резонанс?
Лекарят отвърна, че тези изследвания не били важни, защото апаратът се повредил и така и не довършил сканирането.
— Всъщност се безпокоим за всички данни от последните няколко седмици — рече той. — Защото явно машината бавно се е повреждала.
— Какво искате да кажете?
— Беше корозирала или нещо такова. Всички чипове на паметта се бяха разпаднали на прах.
Спомних си плейъра на Ерик и потръпнах.
— Техниците предполагат, че причината е някакъв газ, проникнал от тръбите в стената, навярно през нощта. Например хлор. Проблемът е, че са пострадали само чиповете на паметта. На другите им нямаше нищо.
Започваше да става все по-странно. След няколко минути се обади Джулия и бодро и весело ми съобщи, че ще се прибере вкъщи следобед.
— Много се радвам, че ще се видим с Елън — каза тя. — Защо идва?
— Мисля, че просто иска да си почине.
— Е, сигурно ще ти е приятно да ти погостува няколко дни. Да си в компанията на голям човек.
— Абсолютно — отвърнах аз.
Очаквах да обясни защо не се е прибрала предишната вечер. Ала тя само каза:
— Имам работа, Джак. По-късно ще поговорим…
— Чакай малко, Джулия — спрях я аз.
— Какво има?
Поколебах се. Чудех се как да се изразя.
— Снощи се безпокоях за теб.
— Така ли? Защо?
— Защото не се прибра.
— Нали ти се обадих, скъпи? Наложи се да остана във фабриката. Не провери ли телефонния секретар?
— Проверих го.
— И не си получил съобщение от мен, така ли?
— Не.
— Ами, не знам какво е станало. Оставих ти съобщение, Джак. Първо се обадих вкъщи и ми отговори Мария, обаче тя не можеше да ти го предаде, нали разбираш, беше прекалено сложно за нея. Затова после позвъних на мобифона ти и ти оставих съобщение, че се налага да остана във фабриката до днес.
— Не съм го получил. — Опитах се гласът ми да не прозвучи така, като че ли се цупя.
— Съжалявам, скъпи, но си провери мобифона. Както и да е. Виж, наистина трябва да свършваме. Ще се видим довечера, нали? Целувам те.
И затвори.
Извадих мобифона от джоба си и го проверих. Нямаше съобщения. Отворих списъка на обажданията. Снощи не ме бе търсил никой.
Отново започвах да изпитвам предишното униние. Чувствах се уморен, не можех да помръдна. Погледът ми блуждаеше по лавиците. Не си спомнях защо съм тук.
Тъкмо бях решил да си тръгна, когато мобифонът в ръката ми иззвъня. Отворих го. Обаждаше се Тим Бъргман, човекът, който беше заел моето място в „МедияТроникс“.
— Седнал ли си? — попита той.
— Не. Защо?
— Имам адски странна новина. Приготви се.
— Добре.
— Той иска да ти се обади.
Дон Грос бе шефът на компанията, същият, който ме уволни.
— За какво?
— Иска да се върнеш на работа.