— Тихата вода е най-дълбока — отвърна тя. Очевидно имаше предвид Мей. — И аз още кърмя, така че не съм отслабнала… искам да кажа, че съм дебела като крава.
— Е, това…
— Краката ми се търкат един в друг като ходя.
— Мери, сигурен съм, че…
— Джулия добре ли е, Джак? Не се ли държи странно?
— Не повече от обикновено — опитах се да се пошегувам. Почувствах се отвратително. Дни наред си мечтаех някой откровено да разговаря с мен за Джулия, а сега не бях откровен с Мери. — Работи много и понякога също е малко странна.
— Говори ли за някакъв черен облак?
— Хм, не.
— Ами за новия свят? Че присъства на раждането на новия световен ред?
Това ми заприлича на конспиративни приказки. Като ония хора, които се боят от тристранната комисия и си мислят, че Рокфелерови управляват света.
— Не, нищо подобно.
— Да е споменавала за черно наметало?
Сепнах се.
— Какво?
— Оная нощ Рики говореше за черно наметало — че бил покрит с черно наметало. Беше късно, той беше уморен и като че ли бълнуваше.
— Какво каза за черното наметало?
— Нищо. Само това. — Мери замълча за миг. — Мислиш ли, че се дрогират?
— Не знам.
— Нали разбираш, заради напрежението, многото работа и безсънието.
— Ще се обадя на Рики — казах аз.
Мери ми даде номера на мобифона му и аз го записах. Тъкмо се канех да го набера, когато вратата се затръшна и чух Ерик да казва:
— Ей, мамо! Кой беше оня мъж в колата с теб? — Изправих се и погледнах през прозореца към отбивката. Там беше беемвето на Джулия със свален гюрук. Погледнах си часовника. Още нямаше четири и половина.
Излязох в коридора и видях, че Джулия прегръща Ерик.
— Сигурно е било отражението на слънцето в предното стъкло — отвърна тя. — В колата няма никой.
— Имаше. Видях го.
— Нима? — Тя отвори входната врата. — Върви да провериш. — Ерик изтича на моравата. Джулия ми се усмихна. — Мисли си, че в колата е имало някой.
Момчето се върна и сви рамене.
— Добре де, сигурно не е имало никой.
— Точно така, миличък. — Тя се приближи към мен. — Елън дойде ли?
— Преди малко.
— Чудесно. Ще взема душ и ще си поговорим. Хайде да отворим бутилка вино. Какво искаш да приготвя за вечеря?
— Направил съм пържоли.
— Страхотно!
И с бодро махване тръгна по коридора.
Беше топла вечер и можехме да вечеряме в задния двор. Извадих покривка на червени карета и изпекох пържолите на скарата. Бях си сложил престилка с надпис „Думата на готвача е закон“. Класическа американска семейна вечеря.
Джулия бе очарователна и приказлива, насочи вниманието си към сестра ми, говореше за децата, за училище, за промените, които искала да направи вкъщи.
— Ще махнем онзи прозорец — посочи към кухнята тя — и ще сложим френски врати, за да отворим кухнята към двора. Ще стане страхотно. — Изпълнението й ме смая. Даже децата я зяпаха. Джулия спомена, че много се гордеела с важната роля на Никол в предстоящата училищна пиеса.
— Ролята ми е малка, мамо — възрази момичето.
— О, не е вярно, миличка — отвърна Джулия.
— Вярно е. Имам само две реплики.
— Виж, миличка, сигурна съм, че…
— „Ето, Джон идва“ — обади се Ерик. — „Това изглежда много сериозно“.
— Млъкни, лайно такова!
— Тя си ги повтаря в банята — заяви Ерик. — Милиарди пъти.
— Кой е Джон? — попита Джулия.
— Това са репликите от пиесата.
— А, ясно. Е, така или иначе, сигурна съм, че ще се представиш великолепно. А нашият малък Ерик постига невероятни успехи във футбола, нали, миличък?
— Мачът е другата седмица — намуси се той.
Тази есен Джулия не бе успяла да присъства на нито една от срещите.
— Много е полезно за него — обърна се тя към Елън. — Груповите спортове развиват способността за работа в екип. Състезателното начало е особено важно при момчетата.
Елън мълчеше, само кимаше и слушаше.
Специално за тази вечер Джулия беше настояла да нахрани бебето и бе поставила високото столче до себе си. Ала Аманда беше свикнала при всяко хранене да си играем на самолет и сега чакаше някой да поднесе лъжицата към устата й с думите „Брррррр, пристига самолетът, отваряйте вратите!“ Тъй като Джулия не го правеше, бебето здраво стискаше устни. Което също бе част от играта.