— Уф, добре, сигурно не е гладна — сви рамене жена ми. — Дали да не я оставим само на шишето, Джак?
— Не — отвърнах аз. — Няма да получи шишето, докато не вечеря.
— Мислех да й го дадем преди вечерята.
— Не. — Посочих Аманда. — Да опитам ли аз?
— Естествено. — Джулия ми подаде лъжицата.
Седнах до бебето и започнах да играя на самолет.
— Брррррр. — Аманда веднага се ухили и отвори уста.
— Джак е невероятен с децата, направо невероятен — каза Джулия на сестра ми.
— Според мен е добре един мъж да придобие опит в домакинстването — отвърна Елън.
— О, така е. Наистина. Той много ми помага. — Тя ме потупа по коляното. — Наистина, Джак.
Разбирах, че Джулия е прекалено любезна, прекалено весела. Говореше бързо и очевидно се опитваше да внуши на Елън, че управлява семейството си. Виждах, че сестра ми не й вярва. Ала Джулия бе набрала скорост и не забелязваше нищо. Започнах да се чудя дали не е дрогирана. Каква беше причината за странното й поведение? Дали не взимаше амфетамини?
— А и в последно време работата ми е невероятна — продължи тя. — „Займос“ постига истински успехи — такива успехи, каквито се случват веднъж на десетилетие. Но най-после ги дочакахме.
— Като черното наметало ли? — наслуки попитах аз.
Джулия запримигва.
— Какво? За какво говориш, скъпи?
— За черното наметало. Онзи ден не спомена ли нещо за черно наметало?
— Не. — Джулия отново поклати глава. — Нямам представа какво искаш да кажеш. — Тя пак се обърна към Елън. — Както и да е, тази молекулярна технология стигна до пазара много по-бавно, отколкото очаквахме. Обаче най-после всичко е готово.
— Май си много възбудена — отбеляза сестра ми.
— Трябва да ти кажа, че наистина е вълнуващо, Елън. — Тя сниши глас. — И отгоре на всичко, сигурно ще направим големи пари.
— Чудесно. Но сигурно и много работите.
— Не чак толкова много. Общо взето не беше много тежко. Само през последната седмица.
Видях, че Никол се ококори. Ерик зяпаше майка си. Ала децата не казаха нищо. Аз също.
— Това е само преходен период — заяви Джулия. — Всички компании имат такива преходни периоди.
— Разбира се — съгласи се Елън.
Слънцето залязваше. Застудяваше. Децата влязоха вкъщи. Изправих се и започнах да вдигам съдовете. Елън ми помагаше. Джулия продължи да говори, после рече:
— Иска ми се да остана, но имам да свърша някои неща и трябва да се върна в службата.
Дори да се изненада, Елън не го показа.
— Много работиш.
— Само по време на този преход. — Джулия се обърна към мен. — Благодаря, че държиш крепостта, скъпи. — И ми прати въздушна целувка от вратата. — Обичам те, Джак.
И изчезна. Елън се намръщи.
— Малко прекалено внезапно, какво ще кажеш?
Свих рамене.
— Дали ще пожелае лека нощ на децата?
— Сигурно няма.
— И просто ще излезе, така ли?
— Да.
Елън поклати глава.
— Не знам дали си има любовник, Джак — каза тя, — обаче… Какво взима?
— Доколкото знам, нищо.
— Взима нещо. Убедена съм. Не ти ли се струва, че е отслабнала?
— Да. Малко.
— И почти не спи. И очевидно е на скорост. — Сестра ми отново поклати глава. — Много от шефовете на големи компании са на наркотици.
— Не знаех.
Тя само ме изгледа.
Отидох в кабинета си да се обадя на Рики и видях през прозореца, че Джулия изкарва колата си от отбивката. Махнах й, ала тя се движеше на задна и гледаше през рамо. Привечерната светлина хвърляше златисти отблясъци по предното стъкло. Тя почти бе стигнала до улицата, когато ми се стори, че виждам някой на предната дясна седалка до нея. Приличаше на мъж.
Не успях да различа лицето му. Когато беемвето излезе на пътя, тялото на Джулия скри мъжа от погледа ми. Но тя като че ли оживено му говореше. После превключи на първа, отпусна се назад и за миг ясно видях силуета му. Сигурно гледаше към нея, защото лицето му продължаваше да е скрито, обаче останах с впечатлението, че е млад, може би не повече от трийсетгодишен, макар че честно казано, не можех да съм сигурен. Зърнах го само за миг. После автомобилът се отдалечи по улицата.
По дяволите! Втурнах се навън и се затичах по отбивката. Стигнах до улицата в момента, в който Джулия спря на стопа в края на пряката. Сигурно се намираше на петдесетина метра от мен. Ниските, коси лъчи на залязващото слънце едва осветяваха улицата. Като че ли в колата нямаше никой друг, въпреки че не виждах добре. Изпитах облекчение и в същото време се почувствах глупаво. Умът ми ми въртеше номера. В беемвето нямаше никого.