После Джулия зави надясно и мъжът пак се появи — като че ли се беше навел да извади нещо от жабката. След това колата изчезна. И в миг цялата ми мъка се върна като пареща болка, която се разля в гърдите и тялото ми. Дъхът ми секна и ми се зави свят.
В колата все пак имаше някой.
Затътрих се обратно по улицата, обзет от кипящи чувства и неуверен как да постъпя.
— Не си сигурен как да постъпиш ли? — Миехме тенджерите и тавичките, съдовете, които не влизаха в съдомиялната. Елън ги бършеше, а аз ги търках. — Вдигни телефона и й се обади.
— Тя е в колата.
— В колата има телефон. Обади й се.
— И какво да й кажа? „Ей, Джулия, кой седи до теб?“ — Поклатих глава. — Играта ще загрубее.
— Възможно е.
— И със сигурност ще последва развод.
Тя само ме гледаше втренчено.
— Значи не искаш развод?
— Не, по дяволите. Искам да запазя семейството си.
— Ами ако не е възможно, Джак? Ако решението не зависи от теб?
— Всичко това е абсурдно — казах аз. — Имам предвид мъжа в колата. Та той беше хлапак, съвсем младо момче.
— И какво от това?
— Това не е в стила на Джулия.
— Нима? — повдигна вежди Елън. — Сигурно е на двайсетина-трийсет години. Пък и откъде си сигурен какъв е стилът на Джулия?
— Ами, живеем заедно от тринайсет години.
Тя с трясък остави тенджерата, която бършеше.
— Разбирам, че ти е трудно да приемеш всичко това, Джак.
— Трудно ми е. — Постоянно си припомнях колата, която излизаше на заден от отбивката. Струваше ми се, че у онзи човек имаше нещо странно, нещо особено във вида му. Опитвах се да си представя лицето му и все не успявах. Предното стъкло размазваше чертите му… Не можех да видя очите му, нито скулите и устата. В паметта ми цялото му лице беше тъмно и неясно. Помъчих се да й го обясня.
— Нищо чудно.
— Нима?
— Да. Нарича се „отхвърляне на действителността“. Виж, Джак, истината е, че със собствените си очи си видял доказателството. Видял си го, Джак. Не смяташ ли, че е време да повярваш?
Знаех, че е права.
— Да — отвърнах. — Време е.
Телефонът звънеше. Ръцете ми бяха в пяна до лактите. Помолих Елън да вдигне, но едно от децата вече го бе направило. Доизтърках скарата и я подадох на сестра ми да я избърше.
— Джак — каза Елън, — трябва да започнеш да виждаш нещата такива, каквито са в действителност, а не каквито искаш.
— Имаш право — съгласих се. — Ще й се обадя.
В този момент в кухнята влезе Никол. Изглеждаше пребледняла.
— Татко? Търсят те от полицията. Искат да разговарят с теб.
Пети ден, 21:10
Кабриото на Джулия бе излязло от пътя на осем километра от къщи. И беше паднало на дъното на стръмно дере, дълбоко петнайсет метра, прорязвайки пътека в храсталаците от пелин и хвойна. Сигурно се бе търкаляло, защото сега лежеше под ъгъл с колелата нагоре. Виждах само шасито. Слънцето почти беше залязло и в дерето цареше мрак. На пътя блестяха червените светлини на три линейки. Спасителните екипи вече се спускаха по въжета долу. Донесоха портативни прожектори, които окъпаха останките от колата в остра синя светлина. Навсякъде пращяха радиостанции.
Стоях на шосето до един полицай. Вече бях помолил да сляза долу и ми бяха отказали. Трябвало да остана на пътя. Когато чух радиостанциите, попитах:
— Тя ранена ли е? Жена ми ранена ли е?
— След малко ще разберем — спокойно отвърна полицаят.
— Ами мъжът?
— Един момент. — Явно имаше слушалка в каската си, защото тихо заговори. Като че ли използваше много кодове. Чух „промяна на четиристотин и две със седемстотин трийсет и девет“.
Стоях на ръба и се взирах долу. Навсякъде около беемве-то имаше хора, неколцина бяха скрити зад преобърнатото купе. Сякаш изтече цяла вечност.
— Жена ви е в безсъзнание, но е била с предпазния си колан и е останала в колата — каза полицаят накрая. — Смятат, че е добре. Няма наранявания на гръбначния стълб, но изглежда си е счупила ръката.
— Но е добре, така ли?
— Така смятат. — Той се заслуша. Чух го да казва: — Тук е съпругът, затова предлагам осемдесет и седем. — После се обърна към мен. — Да. Свестява се. В болницата ще я изследват за вътрешни кръвоизливи. И ръката й е счупена. Но казват, че била добре. Сега я качват на носилката.