— Слава Богу.
Полицаят кимна.
— Този участък от пътя е много опасен.
— Случвало ли се е преди?
Той кимна.
— През няколко месеца. Другите обикновено не са такива късметлии.
Отворих мобифона си, обадих се на Елън и й казах да обясни на децата, че няма за какво да се тревожат и че мама ще се оправи.
— Особено на Никол — подчертах аз.
— Ще се погрижа за това — обеща сестра ми.
Затворих и пак се обърнах към полицая.
— Ами мъжът?
— Жена ви е била сама в колата.
— Не — възразих аз, — с нея имаше мъж.
Той се свърза със спасителите.
— Казват, че нямало следи от друг пътник.
— Може да е изхвърчал от колата.
— В момента питат жена ви. — Той се заслуша. — Казва, че пътувала сама.
— Шегувате се — промълвих аз.
Полицаят сви рамене.
— Така казва тя. — На светлината на проблясващите червени буркани на линейките не можех да разчета изражението му. Ала гласът му ясно загатваше: поредният съпруг, който не познава собствената си жена. Извърнах се и погледнах от ръба на пътя.
Една от спасителните коли бе опънала стоманен ръкав с макара над пропастта. Спуснаха въже. Видях спасителите, които пазеха равновесие на стръмния склон, докато закачваха носилката за въжето. Не различавах ясно Джулия, която бе покрита със сребристо одеяло. Започнаха да я издигат и тя потъна в мрака извън конуса синя светлина.
— Питат за наркотици и лекарства — каза полицаят. — Жена ви взима ли наркотици или лекарства?
— Поне аз не знам.
— Ами алкохол? Пие ли?
— Пи вино на вечеря. Една-две чаши.
Полицаят се обърна и тихо съобщи отговора ми. Чух го да казва:
— Точно така.
Докато се издигаше във въздуха, носилката бавно се въртеше. Един от спасителите, който се катереше по склона, протегна ръка и я спря.
Не видях ясно Джулия, докато не стигна до равнището на пътя. Спасителите откачиха носилката от въжето. Тя бе подута — лявата й скула и челото над лявото й око бяха лилави. Дишаше накъсано. Тръгнах до носилката и Джулия ме видя.
— Джак — каза тя и се опита да се усмихне.
— Спокойно — отвърнах аз.
Джулия се прокашля.
— Джак. Беше нещастен случай.
Санитарите заобиколиха мотоциклета на полицая. Трябваше да внимавам къде ходя.
— Разбира се.
— Не е каквото си мислиш, Джак.
— А какво, Джулия? — Тя като че ли бълнуваше. Гласът й утихваше и се усилваше.
— Знам какво си мислиш. — Джулия ме хвана за ръка. — Обещай ми, че няма да се замесваш в това, Джак.
Не отговорих. Просто вървях до нея. Тя ме стисна още по-силно.
— Обещай ми, че няма да се забъркваш.
— Обещавам.
Джулия пусна ръката ми.
— Това няма нищо общо с нашето семейство. Децата ще са добре. И ти ще си добре. Само стой настрана, нали?
— Добре — казах, за да я успокоя.
— Джак?
— Да, скъпа, тук съм.
Наближавахме първата линейка. Вратите бяха отворени.
— Роднина ли сте й? — попита ме един от спасителите.
— Аз съм мъжът й.
— Искате ли да дойдете?
— Да.
— Качвайте се.
Качих се в линейката пръв, после вкараха носилката. Един от спасителите скочи след нея и затръшна вратата. Потеглихме по пътя с надута сирена.
Двамата санитари ме избутаха настрани. Единият водеше записки, другият й постави втори венозен източник. Безпокоеше ги кръвното й налягане, което спадаше. Това бе сериозна причина за тревога. През цялото време не я виждах, но я чувах да шепне.
Опитах се да се приближа, но санитарите не ми позволиха.
— Оставете ни да работим, господине. Жена ви е ранена. Трябва да й помогнем.
През останалата част от пътя седях на тясната седалка, вкопчен в дръжката на стената, докато линейката остро взимаше завоите. Джулия очевидно бълнуваше. Чух я да казва, че „черните облаци вече не са черни“. После поде нещо като лекция за „бунта на подрастващите“. Спомена за Аманда и Ерик, питаше дали са добре. Изглеждаше възбудена. Санитарите се опитваха да я успокоят. И накрая започна да повтаря: „Не съм направила нищо лошо, не исках да направя нищо лошо“.
Бълнуването й ме изпълни със страх.