— Какви инциденти?
Винс сви рамене.
— Опитали са се да направят сградите идеални — отвърна той. — Защото работят с ония миниатюрни нещица. Обаче светът не е идеален, Джак. Никога не е бил. И няма да бъде.
— Какви инциденти? — повторих аз.
Бяхме стигнали до отсрещната врата и Винс бързо набра комбинацията на електронната ключалка. Вратата се отвори.
— Всички врати се отключват с една комбинация. Нула шест, нула четири, нула две.
Той широко отвори вратата. Влязохме в покрита галерия, свързваща електростанцията с другите сгради. Тук бе невероятно задушно, въпреки рева на климатика.
— Строителите не са балансирали климатичната инсталация — поясни Винс. — Пет пъти ги карахме да я поправят, обаче в тоя коридор винаги е горещо.
В дъното на коридора имаше друга врата и той ме накара сам да набера шифъра. Вратата се отвори.
Озовахме се пред друга херметична камера: кабинка с дебели стъклени стени. Оттатък видях Рики Морз по дънки и тениска. Той ми се усмихваше и бодро ми махаше с ръка.
— Аз ще го поема оттук, Винс — каза Рики по интеркома.
Униформеният махна с ръка.
— Няма проблем.
— Поправи ли херметичната система?
— Преди час. Защо?
— Май пак имат проблеми с нея в главната лаборатория.
— Пак ще я проверя — обеща Винс. — Може да пропуска отдругаде. — Той ме потупа по гърба и посочи с палец към вътрешността на сградата. — Желая ти късмет вътре. — После се обърна и се отдалечи.
— Радвам се да те видя — каза Рики. — Знаеш ли шифъра?
Отговорих утвърдително. Той посочи клавиатурата. Набрах цифрите. Стъклената стена се плъзна настрани. Влязох в тясната кабинка, широка около метър и двайсет, с метални решетки от четирите страни. Вратата зад мен се затвори.
От пода бликна мощна въздушна струя и развя дрехите ми. Почти незабавно я последваха струи от двете страни и тавана. Накрая се разнесе съскане на вакуум. Стъклото пред мен се плъзна настрани. Пригладих косата си и влязох вътре.
— Прощавай за всичко това. — Рики енергично разтърси ръката ми. — Но поне вече не се налага да носим скафандри. — Забелязах, че изглежда здрав и як. Мускулите му изпъкваха.
— Добре изглеждаш, Рики — казах. — Упражняваш ли се?
— Е, не много.
— В страхотна форма си. — Ударих го по рамото. Той се ухили.
— Това е от напрежението в работата. Винс уплаши ли те?
— Не точно.
— Малко е странен. Израснал е в пустинята сам с майка си. Тя умряла, когато бил петгодишен. Когато я открили, трупът бил доста разложен. Бедното дете просто не знаело какво да прави. Сигурно на негово място и аз щях да съм странен. — Рики сви рамене. — Радвам се, че дойде, Джак. Боях се, че няма да приемеш. — Въпреки очевидно доброто му здравословно състояние, започвах да забелязвам, че изглежда нервен. Той бързо ме поведе по някакъв къс коридор.
— Как е Джулия?
— Ръката й е счупена и си е ударила главата. Задържаха я в болницата за наблюдение. Но ще се оправи.
— Добре. Чудесно. — Рики рязко кимна и продължи по друг коридор. — Кой се грижи за децата?
Обясних му, че е пристигнала сестра ми.
— Значи можеш да поостанеш тук, нали? Няколко дни?
— Предполагам. Ако чак толкова много се нуждаете от мен.
— Обикновено софтуерните консултанти не оставаха дълго на обекта. Един-два дни. Не повече.
Рики ме погледна през рамо.
— Джулия… хм… разказвала ли ти е за фабриката?
— Не.
— Но знаеш, че тя прекарваше много време тук.
— Естествено — потвърдих аз.
— През последните няколко седмици почти всеки ден идваше с хеликоптера. Случваше се и да пренощува тук.
— Не знаех, че проявява такъв интерес към производството.
Рики като че ли се поколеба за миг. После отвърна:
— Виж, Джак, това е нещо съвсем ново. — Той се намръщи. — Наистина ли нищо не ти е разказвала?
— Не. Защо?
Рики не отговори.
— Това е нашият жилищен модул. Тук спим и се храним — каза Рики.
В сравнение с галерията, тук въздухът беше прохладен. Стените бяха от същия гладък синтетичен материал. Чух ниско и равномерно съскане на климатична инсталация. От двете страни на коридора имаше няколко врати. На една от тях видях името си, написано с маркер върху парче лепенка, Рики отвори вратата.