— И различните тръби?
— Произвеждат различни молекули. Затова и тръбите изглеждат различно. — На няколко места пипалото на октопода минаваше през стоманен тунел, подсилен с тежки болтове. На други имаше кубове, покрити със сребриста изолация, видях и резервоари за течен азот. В този участък се поддържаше изключително ниска температура.
— Това са нашите криогенни стаи — каза Рики. — Температурата не е чак толкова ниска, може би максимум минус седемдесет градуса. Ела, ще ти покажа. — Той ме поведе по стъклените коридори из комплекса. На някои места се налагаше да се изкачваме по ниски стълбища, за да минем над най-долните тръби.
Рики не спираше да изрежда технически подробности: вакуумни маркучи, метални фазови сепаратори, сферични клапани. Когато стигнахме до изолирания куб, той отвори тежката му врата. Вътре имаше две стаички, нещо като хладилни камери за месо. Във всяка врата бяха вградени стъклени прозорчета. В момента температурата беше стайна.
— Тук можем да поддържаме две различни температури — поясни Рики. — Ако искаме, можем да контролираме едната от другата, но обикновено процесът е автоматичен.
Той ме изведе навън и си погледна часовника.
— За някаква среща ли закъсняваме? — попитах аз.
— Какво? Не, не. Нищо подобно. — Най-близките два куба представляваха стаи от солиден метал, в които влизаха дебели електрически кабели.
— Това магнитните ви помещения ли са? — посочих кабелите аз.
— Точно така — потвърди Рики. — Магнитите ни поддържат поле с шейсет тесла, около един милион пъти по-силно от магнитното поле на Земята.
Той с пъшкане отвори стоманената врата на първата магнитна стая. Видях голям предмет с форма на геврек, с диаметър около метър и осемдесет, с два и половина сантиметрова дупка в средата. Целият геврек бе покрит с тръби и пластмасова изолация. Кожухът беше монтиран с тежки стоманени болтове.
— Тая кукличка гълта много охлаждане, уверявам те. И много електричество — петнайсет киловолта. Кондензаторите се зареждат за цяла минута. И естествено, не можем да включим магнита постоянно, защото ще избухне — ще го разкъса самото поле, което генерира. — Той посочи основата на геврека. На равнището на коленете имаше кръгъл бутон. — Това е аварийният прекъсвач. За всеки случай. Ако ръцете ти са заети, можеш да го натиснеш с коляно.
— Значи използвате мощни магнитни полета за част от монтажа…
Ала Рики вече се бе обърнал и излизаше през вратата, като отново си гледаше часовника. Побързах да го настигна.
— Рики…
— Имам още да ти показвам — отвърна той. — Наближаваме края.
— Всичко това е много внушително, Рики. — Посочих блестящите тръби. — Но по-голямата част от монтажната ви линия е при стайна температура — без вакуум, без криогеника, без магнитни полета.
— Точно така. Не са необходими специални условия.
— Как е възможно?
Рики сви рамене.
— Асемблерите нямат нужда от това.
— Асемблерите ли? Искаш да кажеш, че имате молекулярни асемблери, така ли?
— Да, разбира се.
— И асемблерите произвеждат вашите молекули?
— Естествено. Мислех, че ти е ясно.
— Не, Рики, изобщо не ми беше ясно. И не обичам да ме лъжат.
На лицето му се изписа обида.
— Не те лъжа.
Но определено ме лъжеше.
Едно от първите неща, които учените бяха установили за молекулярното производство беше, че е феноменално трудно. През 1990 година неколцина специалисти от Ай Би Ем бяха придвижили ксенонови атоми върху никелова плоча и бяха написали с тях емблемата на компанията, която се виждаше само с електронен микроскоп. Ала от този опит се бе получил страхотен рекламен клип, който стана изключително популярен. Ай Би Ем остави хората да си мислят, че това е доказателство за концепция, отваряне на вратата към молекулярното производство. Само че това по-скоро беше сензация, отколкото нещо друго.
Защото подреждането на отделни атоми е бавна, трудна и скъпа работа. Преместването на трийсет и пет атома беше отнело на специалистите от Ай Би Ем цял ден. Никой не вярваше, че по този начин може да се разработи цяла нова технология. Повечето хора смятаха, че наноинженерите ще създадат „асемблери“ — миниатюрни молекулярни машини, които да сглобяват молекули.
Тази концепция беше чудесна, само че практическите проблеми бяха обезсърчаващи. Тъй като асемблерите са невъобразимо по-сложни от молекулите, които трябва да произвеждат, опитите за тяхното проектиране и създаване бяха неуспешни. Доколкото знаех, нито една лаборатория по света не бе постигнала напредък. А сега Рики съвсем нехайно заявяваше, че „Займос“ са построили молекулярни асемблери, които в момента произвеждат молекули.