— Къде е перката?
— Няма перка. Машината използва кръглите издатинки, които виждаш ей там, наклонени под различен ъгъл. Това са двигателите. Камерите маневрират, като използват вискозитета на въздуха.
— Какво използват?
— Вискозитета. На въздуха. — Рики се усмихна. — На микромашинно равнище, не забравяй. Това е цял нов свят, Джак.
Колкото и находчива да беше системата, Рики все пак бе обвързан от инженерните спецификации на Пентагона, а продуктът не работел както трябва. Да, те създали камера, която не можела да бъде свалена и излъчвала картина. Рики ми обясни, че при изпитанията на закрито тя се справяла отлично. Но навън дори и най-слабият ветрец я отвявал като облак прах.
Инженерният екип на „Займос“ се опитвал да увеличи стабилността на молекулите, но засега безуспешно. Междувременно от министерството на отбраната решили, че ограниченията на проекта са непреодолими и напълно се отказали от нанотехнологията. Договорът със „Займос“ бил анулиран, финансирането щяло да бъде преустановено след шест месеца.
— Затова ли през последните няколко седмици Джулия толкова отчаяно се опитваше да събере нов капитал за рискови инвестиции? — попитах аз.
— Да — потвърди Рики. — Честно казано, цялата компания може да ритне камбаната преди Коледа.
— Освен ако не поправите молекулите и не ги накарате да работят на вятър.
— Точно така.
— Аз съм програмист, Рики. Не мога да реша проблемите с подвижността на вашите агенти. Това е въпрос на молекулярна структура. Не е в моята област.
— Хм, знам. — Той замълча за миг и свъси вежди. — Всъщност според нас е възможно решението да е в програмния код.
— В кода ли? В кое решение?
— Трябва да съм откровен с теб, Джак. Допуснахме грешка — отвърна той. — Но вината не е наша. Кълна ти се. Не беше наша. Виновни са строителите. — Той ме поведе надолу по стълбището. — Ела, ще ти покажа.
Отидохме в отсрещния край на сградата, до някаква открита жълта асансьорна кабина. Асансьорът беше малък и пътуването с него ми бе неприятно, защото беше открит. Извърнах очи.
— Не обичаш височините, а? — попита Рики.
— Да.
— Е, по-добре е, отколкото пеш. — Той посочи стената на сградата, по която се издигаше желязна стълба. — Когато асансьорът се повреди, се качваме по стълбата.
Потреперих.
— А, без мен.
Изкачихме се чак догоре — три етажа над пода. Под тавана висеше плетеница от тръби и кабели. Мрежа от решетъчни коридори позволяваше на работниците да ги обслужват. Мразя решетките, защото виждам през тях пода долу. Опитах се да не гледам към краката си. Често се налагаше да се привеждаме под ниско увисналите тръби.
— Всичко е тук горе! — надвика рева на машините Рики. — Климатичната инсталация, водният резервоар за противопожарната система, електрическите кутии. Тук е центърът на всичко! — Той продължи по коридора и накрая спря до голяма вентилационна шахта с диаметър деветдесетина сантиметра, която влизаше във външната стена. — Това е шахта номер три — като се наведе към ухото ми, каза Рики. — Една от четирите главни шахти, които отвеждат въздуха навън. Виждаш ли ония процепи по шахтата и квадратните кутии в тях? Това са филтри. Имаме последователни пластове микрофилтри, за да предотвратим евентуално външно замърсяване от фабриката.
— Виждам ги.
— Виждаш ги сега — отвърна Рики. — За съжаление, строителите бяха забравили да поставят филтри в тази шахта. Всъщност изобщо не бяха прорязали процепите и строителните инспектори така и не бяха забелязали, че нещо липсва. След като подписаха разрешителното, започнахме работа. И изхвърляхме в околната среда нефилтриран въздух.
— Колко време?
Рики прехапа устни.
— Три седмици.
— И производството е вървяло с пълна пара, така ли?
Той кимна.
— Смятаме, че сме изхвърлили около двайсет и пет килограма замърсители.
— Какви замърсители?
— По малко от всичко. Не сме сигурни точно какво.
— Значи сте изхвърляли Ешерихия коли, асемблери, готови молекули, всичко?
— Точно така. Но не знаем в какви пропорции.
— Има ли значение?
— Може би. Да.
Докато ми разказваше всичко това, Рики ставаше все по-нервен, хапеше устни, чешеше се по главата, избягваше погледа ми. Не разбирах. В аналите на промишленото замърсяване двайсет и пет килограма замърсители не е нищо особено. Това количество спокойно се събира в спортен сак. Освен ако не бяха силно токсични или радиоактивни — а те не бяха, — толкова малко замърсители просто нямаха значение.